— Никога не бих допуснал такова нещо.
— Ако майка ти беше заповядала, щеше ли да ги спреш?
— Аз съм бу-хведжанг на Корта Хелио.
— Не обиждай интелигентността ми, Рафа.
— Ядосан съм, че телохранителите ни опряха нож в гърлото ти. Ядосан съм, че беше една от заподозрените. Бесен съм — но знаеш какъв е животът в това имение.
— Да. Е, може би не искам да живея повече в това имение.
Луна видя как Рафа вдига глава.
— Зная как живеем в Тве. Мястото е много хубаво. Безопасно. С моя род, Рафа. Искам да заведа Луна там.
Луна си пое рязко дъх. Шахтата бе толкова тясна, че не можеше да притисне ръце към устата си, за да потисне звука. Можеше да са я чули. Но може би не — Боа Виста и без това бе непрекъснато изпълнена с въздишки и шепот.
Рафа се беше изправил на крака. Когато се ядосаше, той се приближаваше — толкова близо, че да можеш да усетиш дъха му. Достатъчно близо, че да може да се изплюе в лицето ти. Но Лусика не трепна.
— Никъде няма да водиш Луна.
— Тя не е в безопасност тук.
— Децата ми ще останат при мен.
— Твоите деца?
— Не прочете ли какво пише в ника? Или прекалено се беше разбързала да скочиш в леглото с наследника на богатството на Корта Хелио?
— Рафа. Не. Не говори така. Това е под нивото ти. Ти не си такъв.
Но гневът на Рафа вече се бе разпалил. Той беше неговият най-голям порок, обратната страна на монетата на характера му: когато беше в добро настроение, бе лесно да се смееш с него, да се заиграеш, да правиш любов. Но беше лесно и да го разгневиш.
— Знаеш ли какво? Може би твоят род е планирал…
— Рафа. Спри.
Лусика опря пръсти в устните на Рафа. Знаеше, че гневът му ще стихне също толкова бързо, колкото се е разбушувал.
— Никога, за нищо на света не бих участвала в заговор срещу теб — нито аз, нито родът ми, за да получа попечителство над Луна.
— Луна ще остане с мен.
— Да. Но аз няма.
— Не искам да си тръгваш. Тук е твоят дом. С мен. С Луна.
— Не съм в безопасност тук. Луна — също. Но ника не ми позволява да я взема. Ако само веднъж беше казал, че съжаляваш, задето телохранителите ти заплашиха живота ми, нещата може би щяха да бъдат различни. Ти беше разгневен. Но не съжаляваше.
Баща ѝ започна да говори на свой ред, но Луна не чуваше думите. Не чуваше нищо, освен шума на невидимия прилив — потокът от най-лошите неща на света, който я бе залял изведнъж. Майка ѝ си тръгваше. Гърдите ѝ се стегнаха болезнено. Ушите ѝ звъняха от ужасното, пронизително свистене — сякаш всичкият въздух и живот я напускаха и изчезваха завинаги. Луна се измъкна от тясното пространство и се спусна надолу по шахтата, далеч от скривалището, от което успя да чуе толкова много. Изцапала беше обувките си, а роклята на Пиер Карден се беше скъсала на ръба на острите камъни.
Дъждът помете мъртвите пеперуди и ги повлече в потока си. Крилцата им образуваха лазурносин ръб по брега на басейните. Луна Корта седеше сред мъртвите тела.
— Ехо, какво става? — клекна Лусика Асамоа до дъщеря си.
— Пеперудите умряха.
— Те не живеят дълго. Само ден.
— Харесваха ми. Бяха красиви. Не е честно.
— Такива сме ги създали.
Лусика свали обувките си и седна на скалата до Луна. Потопи крака във водата и ги раздвижи леко. Сините крилца полепнаха по тъмните ѝ крака.
— Можете да ги направите така, че да живеят повече от ден — каза Луна.
— Можем, но с какво биха се хранили? Къде биха живели? Те са украса — като знамената за Фестивала на Ямса.
— Но всъщност не са просто украса — отговори момиченцето. — Живи са.
— Луна, какво се е случило с обувките ти? — попита Лусика. — И роклята?
Луна впери поглед в пеперудите, които бавно плуваха надолу по течението на потока.
— Ти си тръгваш.
— Защо мислиш така?
— Чух те, като го каза.
Лусика можеше да зададе толкова много въпроси, но от тях нямаше смисъл.
— Да. Връщам се в Тве, при семейството ми. Но само за известно време. Не завинаги.
— За колко дълго?
— Не зная, малката ми. Не повече, отколкото трябва.
— Но няма да ме вземеш с теб.
— Не. Бих дала всичко на света — дори собствения ми живот — за да можех… Но не мога.
— В безопасност ли съм, мамо?
Лусика прегърна плътно Луна и я целуна по косата.
— В безопасност си. Татко ти ще те пази. Той би обезглавил всеки, който се опита да те нарани. Но аз трябва да ида другаде, докато нещата се изяснят. Не искам да го правя и ще ми липсваш страшно много. Но татко ти ще се грижи за теб. Мадриня Елис — също. Тя няма да допусне да ти се случи нищо лошо.
Думите сякаш изгаряха гърлото на Лусика Асамоа. Мадрините — сурогатните майки. Наетите утроби, които се превръщаха в бавачки, после — в лели, макар и неофициално, а накрая ставаха част от семейството. Лусика разбираше защо са необходими на малките корпорации, които тепърва се издигаха — каквато беше била тази на рода Корта, които се трудеха да изградят бизнеса си и нямаха време да забременяват, да раждат и да се грижат за невръстни деца. Но не и за новото поколение. Кротките, винаги готови да помогнат мадрини не биваше да се превръщат в традиция. Ненавиждаше това, че мадриня Елис — висока жена с ясно изразени бразилски скули — бе износила и родила детето ѝ. Беше шокирана, когато Рафа постави сурогатното майчинство пред нея като вече решен въпрос: така правели всички от рода Корта. „Посей семето в мен и го остави да порасне; остави ме да го нося в себе си и да го родя“, бе му казала тя. „Нямам нужда от някоя от Мадоните на Зачатието, която да съедини един от твоите сперматозоиди с една от моите яйцеклетки и да провъзгласи: «Нека бъде живот.» Няма защо да гледам как гиноботите пъхат ембриона в гъвкавата, усмихната Елис и да я гледам как става по-голяма и по-натежала с всеки изминал ден. Няма защо да разглеждам медицинските доклади, ултразвуковите изображения на утробата ѝ; няма защо да слушам ежедневните новини за това как напредва бременността ѝ. И няма защо да се заключвам в стаята ми, за да вия и да чупя предмети напосоки, докато разрязват Елис със скалпел. Аз трябваше да те родя, Луна. Трябваше да те дадат на мен. Моето усмихнато, изтощено, просълзено лице трябваше да е първото нещо, което виждаш в живота си. Трябваше да си асамоанка. Животът тече и бушува в нас, извира непрекъснато от телата ни. Силна и млада съм, плодовита съм, тялото ми е естествено и свежо, готово за дете. Но не това бил начинът, по който го правел родът Корта.