— Какви например?
— Ще ги позная, когато ги видя. Но все пак трябва да ги видя.
— Ще предам на Хейтор.
Сократ, спътникът на Рафа, вече бе изпратил уведомителна бележка за целта.
— Заповядах му и да не казва на Адриана.
— Благодаря.
Уегнър беше прекарал толкова много време в сенките на рода, че братята и сестрите му бяха развили специална социална гравитация около него — информираха го за новините и го включваха в дейността си, но и държаха да остане невидим, като черна дупка.
— Кога ще те видим пак наоколо, миудо? — попита Рафа.
Адриана се бе извърнала назад към него и го чакаше.
— Когато имам какво да ви кажа — отговори Уегнър. — Познаваш ме. Дишай дълбоко, Рафа.
— Дишай дълбоко, вълче.
— Ариел — извика Лукас след сестра си, която вече слизаше надолу по стълбището на Оксала. Тя се обърна. — Ще се връщаш ли вече?
— Имам работа в Меридиан.
— Да, посрещането на китайската търговска делегация. Не бих искал от теб да пропуснеш такова нещо.
— Обясних ти ясно как стоят нещата, още докато бяхме на партито.
— Става въпрос за семейството ни.
— О, хайде стига, Лукас.
Лукас се намръщи объркано и Ариел видя, че не разбира какво се опитва да му каже. Той искрено вярваше, че всяко негово действие се извършва в името на семейството — само и единствено на семейството.
— Ако бях на твое място, щях да го направя. Без дори да се замисля.
— За теб нещата са по-прости, Лукас. Хората следят кариерата ми с интерес. Репутацията ми трябва да бъде безупречна. Трябва да остана вън от всякакви подозрения.
— На луната никой не е вън от подозрение. Опитаха се да убият Рафа.
— Не. Не започвай.
— Може да не е бил някой от Макензи. Но все някой го е направил. Ние сме Корта Хелио: добри сме, но само в едно нещо. Добиваме хелий. Поддържаме светлините на Земята включени. Това е нашата сила, но и нашата слабост. АКА, Тайанг — те са навсякъде, правят всичко. Имат повече от едно нещо, на което да разчитат. Дори Метали Макензи разширяват обхвата на дейността си — и навлизат на нашия основен пазар. Ако се провалим в този бизнес, нямаме какво друго да ни спаси. Ще изгубим всичко. На луната няма място за загубили и победени. А и мама… Вече не е това, което беше.
Очите на Ариел отказаха да срещнат настоятелния поглед на Лукас. Дори когато бяха деца, той печелеше всеки път, когато се състезаваха кой ще мигне пръв. Сега бе казал едва шест думи и тя нямаше друг избор, освен да го погледне в очите.
— Дори ти трябва да си забелязала — каза Лукас.
Ариел усети укора в думите му. Не беше присъствала на заседанията на Корта Хелио от месеци.
— Знам, че Рафа е поел обществените ѝ ангажименти.
— Рафа Корта. Златното момче. Ще докара бизнеса ни до фалит. Помогни ми, Ариел. Помогни на мен, а и на мама.
— Какво копеле си ти, Лукас.
— Не съм. Аз съм единственият ѝ истински син в цялото имение. Имам нужда от информация, която да използвам срещу китайците, Ариел. Не много. Само колкото да имам малко предимство. Трябва да има нещо. Някаква нишка, за която да се захвана.
— Остави на мен.
Лукас се поклони и се обърна да си тръгне. На лицето му разцъфна усмивка.
Една светнала лампа означаваше, че вратата е заключена; две — че се отваря. Три означаваха, че трамваят потегля. Скалата потрепери леко, докато асинхронните двигатели издигаха вагона нагоре. Миг по-късно, трамваят вече беше изчезнал. От Боа Виста до гара Жоао де Деус имаше само пет километра. Рафа се сбогува с толкова много прегръдки, благопожелания — и да, дори сълзи — сякаш бяха на противоположните страни на планетата.
Лукас наблюдаваше несдържаните изблици на чувства на брат си с неудобство. Ъгълчето на устата му потрепваше. Рафа имаше слабост към крайностите. От самото начало си беше такъв. Най-жестокият побойник, най-веселият зевзек — чаровникът, Златното момче; гневните му изблици бяха не по-малко стихийни от моментите му на щастие. Лукас бе израснал в сянката му: сдържан и прецизен като опасен, но прибран в кобура тейзър. Чувствата на Лукас бяха не по-малко бурни и дълбоки от тези на брат му. Но емоциите и емоционалността бяха различни неща. Едното беше като сценарий, а другото — като изпълнение. В сърцето на Лукас Корта имаше място за чувства, но това място бе тайно и лично — стая без прозорци, бяла и просторна. Бяла стая без сенки.
Рафа прегърна брат си. Жестът бе почти непристоен и накара Лукас да се чувства неудобно и да изпуфти леко от срам.