— Тя ще се върне.
Точно от типа общи приказки, каквито се очакват в такъв момент.
— Няма ми доверие.
Лукас не можеше да разбере откъде идва тази прекалена чувствителност. Затова си имаха брачни договори. Династиите не се градяха на основата на доверие и любов.
— Ако Луна е тук, ще се върне — каза той. — Тя разбира положението добре. Ще накарам Лукасиньо да остане тук, докато нещата с охраната се подобрят. Хич няма да му хареса. Но ще му се отрази добре — ще има срещу какво да се бунтува. Животът му е прекалено лесен.
Лукас потупа Рафа по гърба, сякаш искаше да го накара да се успокои. Да го преживее. И най-после да го пусне.
— Ще си върна Робсън.
Лукас потисна въздишката си на досада. „Пак ли.“ Когато Рафа не беше в настроение — независимо дали заради спорт, бизнес, социални търкания, или секс, имаше навик да се връща към неразрешения открай време въпрос на несправедливата си раздяла от сина си — първородното му дете. Бяха изминали три години, откакто Рейчъл Макензи се върна при семейството си и взе Робсън със себе си. Редица договори бяха нарушени — явно и умишлено. Адвокатите все още оспорваха положението, което на практика представляваше отвличане и задържане в плен. Ариел бе договорила желязно споразумение за споделяне на родителските права, но всеки път, когато Робсън се качваше на трамвая, за да се върне в Кралицата на Юга и Огнището, току-що зарасналите рани на Рафа се отваряха и започваха да кървят отново. А в такива моменти дори Лукас не можеше да го успокои.
— Прави каквото сметнеш за необходимо.
Лукас уважаваше майка си във всяко едно отношение, с изключение на сляпото ѝ обожание към Рафа. Златният Рафа, наследникът на рода. Беше прекалено емоционален, прекалено открит и прекалено мекушав, за да ръководи компанията. Не от сърцето трябваше да идват решенията за съдбата на династията, която даваше светлина на Земята.
Лукас отново прегърна Рафа. Задачата му беше ясна. Трябваше да поеме контрола над Корта Хелио.
От Кралицата на Юга до Жоао де Деус имаше два скока. Рафа и телохранителите му чакаха в частната зона за пристигащите на гарата на БАЛТРАН. До този момент Рафа използваше само електронна охрана. Сега, обаче, охранителите му бяха от плът и кръв: двама мъже и една жена, застанали плътно до него, въоръжени и нащрек.
— Капсулата е в тръбата — осведоми го Сократ.
Зелена светлина. Вратите се отвориха. Едно момче се втурна към тях; кожата му бе кафява, а косата му — дълга и сплетена на расти. Сякаш се състоеше само от издължени ръце и крака. То се сблъска с Рафа, който се засмя, прегърна го и го вдигна високо.
— Здравей, здравей, здравей!
Зад момчето пристъпи една жена: висока, червенокоса, с бледа кожа и зеленоока като сина си. С невероятно изящни движения, тя се приближи към Рафа и му удари шамар през лицето. Ръцете на телохранителите се стрелнаха към дръжките на ножовете, прикрити под изкусно скроените им костюми.
— Имаме си влакове, нали знаеш?
Рафа избухна във висок, слънчев смях.
— Изглеждаш просто великолепно — каза той на съпругата си.
А тя наистина изглеждаше фантастично — особено за жена, която бе изтърпяла да прекоси луната, затворена в преустроен товарен вагон, като че ли е купчина руда. Гримът ѝ беше безупречен; всеки кичур, плитка и къдрица на прическата — също. И беше права. БАЛТРАН беше безнадеждно остарял, откакто прокараха високоскоростните железници — но въпреки че беше неудобен, той беше и много бърз. Представляваше балистична транспортна система. В условията на безвъздушие на луната, балистичните траектории можеха да бъдат изчислени с голяма точност. Един електромагнитен катапулт ускоряваше капсулата и я изстрелваше във въздуха. Гравитацията я притегляше обратно надолу. Поставеният на другия край на дъгата електромагнитен прихващач намаляваше скоростта ѝ постепенно, докато не кацне на повърхността. Свободното падане продължаваше около двадесет минути. Ако беше необходимо, пътуването се повтаряше. Капсулата можеше да бъде натоварена както с товар, така и с хора. Не беше приятно, но беше поносимо. Освен това, беше удобно поради бързината си — и не прекалено ужасяващо, стига да не се замисляш твърде дълго по въпроса. Преди време Рафа обичаше да пътува така особено много, защото му харесваше секса по време на свободното падане.
— Исках да дойде навреме за мача. Щеше да го пропусне, ако беше дошъл с влак.
След това се обърна към момчето:
— Искаш ли да гледаш мача? „Мокос“ срещу „Тигрите“. Джейдън Сун мисли, че победата му е в кърпа вързана, но според мен ще накараме тигровата козина да се разхвърчи по целия стадион. Какво ще кажеш?