Робсън Корта беше на единадесет години. Видът му, присъствието му, великолепната му коса, красивото му лице, огромните зелени очи и начинът, по който устните му леко се разтвориха от въодушевление — всичко това изпълни сърцето на Рафа с такова удоволствие, че почти го заболя, но и с такова чувство на загуба, че му прилоша. Клекна, за да погледне сина си право в очите.
— Големият мач е днес. Какво ще кажеш, а?
— О, за Бога, Раф.
Рейчъл Макензи го знаеше, Рафа също знаеше; телохранителите им, че дори и самият Робсън — на всички им бе кристално ясно, че въпросът не е в мача по хандбал. Според условията на споразумението, Рафа имаше право на достъп до сина си по всяко време. Дори ако това означаваше да го подмятат с майка му като топка за хандбал по цялото продължение на луната. Ту хвърлят, ту хващат. Ту хвърлят, ту хващат.
— Може да говорим и пред него, ако желаеш — каза Рафа.
— Робо, миличък, би ли се върнал обратно в капсулата? Само за няколко минути.
Рейчъл изпрати едно от остриетата си с момчето. То се обърна и погледна отново към баща си. Убийствено зелени очи. Щеше да разбие много сърца, когато порасне. Вече бе успял да разбие едно.
— Робо — процеди Рафа с неприязън.
— Нямах нищо общо с това, което се случи на партито.
— „Това, което се случи на партито.“ Това, което се случи на партито, беше, че някой се опита да ми види сметката с помощта на муха, заредена с невротоксини. Щях да прекарам часове, потънал в собствената си пот, пикня и лайна, докато най-после се задуша до смърт.
— Много изискано, но не е в нашия стил. Макензи обичат да те гледат в лицето, докато те убиват. По-скоро попитай онези твои приятели, асамоанците. Отрова, насекоми-убийци — доста им отива.
— Искам да ми го върнеш.
— Условията на споразумението…
— Майната му на споразумението.
— Нека оставим този въпрос на адвокатите, Раф. Представа си нямаш за какво говориш.
— Не е в безопасност около теб. Ще се позова на клаузата за сигурността. Моля те, позволи му да се премести при мен.
— Не бил в безопасност около мен? — смехът на Рейчъл Макензи отекна като удар на железен инструмент в скала. — Да не си полудял? Раф, не ме интересува как ще те убият или дори дали ще те убият изобщо — но познавам луната и зная, че няма да се ограничат само до теб. Ще изтребят семейството до крак, Рафа. Да ти позволя да вземеш Робсън? Няма абсолютно никакъв начин. Той остава с мен. Макензи се грижат един за друг.
Тя се обърна към телохранителя си и заповядва:
— Подгответе БАЛТРАН за нов скок. Връщаме се в Огнището.
Рафа изрева нечленоразделно от гняв. Проблеснаха ножове, извадени от магнитни калъфи: остриетата на Макензи от едната страна, охранителите на Корта от другата.
— Знаеш ли, брат ти е прав — каза Рейчъл Макензи. — Тъп си като гъба. Искаш да започнеш война с нас, така ли? Спокойно, момчета.
Остриетата на Макензи отвориха капсулата. Докато вратата се затваряше, Рейчъл добави:
— Ето какво ще ти кажа: сестра ти ме плаши повече от теб. А и е доста повече мъж, отколкото си ти.
— Капсулата е в асансьора — съобщи Сократ. — Магнитният катапулт се зарежда.
Рафа заби силно юмрука си в бетона. От кокалчетата му бликна кръв.
— Знам, че беше ти! — изрева той. — Знам го! Искаш да го направиш председател на Корта Хелио!
На връщане в Меридиан Марина Калзаге си запази място до прозореца на горния етаж. Планини и кратери — огромни и прашни, и далеч не блестяха с величие, точно както беше очаквала. Изгледа една теленовела по канала за развлечения. Бе едновременно изпълнена с драматизъм и напълно безсмислена. Любов, предателство и съперничество сред планетарния елит. Тези точно негови представители бяха миньори, които добиват редки минерали. Предаването беше глупаво и монотонно, а актьорите бяха бездарни. Гледаше го, само защото може. Изпрати съобщение у дома:
„Мамо, Кеси: новини, новини, новини! НАМЕРИХ СИ РАБОТА! Истинска работа. В Корта Хелио. Лунонавтите. Петте дракона. Ще мога да ви изпращам много повече пари!“
Хети изпрати писмото, а Марина започна да разглежда предложенията в магазина на влака и да търси нов аватар за спътничката си. Сладките роботи с форма на маймунки бяха много симпатични, наистина, но и страшно клиширани. Божество с два меча. Механизирана вещица. Косатка-киборг. Да. Натисна копчето за купуване и обикновеният аватар на Хети се превърна в гъвкава, гладка фигура в черно и сребристо. Марина нададе тихичък писък от възторг. Парите те правят свободен. Погледна отново през прозореца към светлосивите планини и бразди, прошарени със следи от стъпки и гуми, и се опита да си представи как краката ѝ стъпват на повърхността, редом до Карлиньос Корта и лунонавтите му. Те изгребваха огромни кофи прах, пресяваха го, разпределяха го по видове, извличаха целия хелий-3 от него и изхвърляха остатъка. Тежка работа.