„Говори с Карлиньос“, беше ѝ заповядал Лукас Корта. Марина беше хукнала веднага. Обещанията, дадени след кризисен момент, имаха склонност да се забравят, ако човек не побърза да се възползва от тях. Карлиньос ѝ донесе чай и я заведе под купола на един от многото павилиони в Боа Виста, където да отговори на въпросите, които двамата с Уегнър искаха да ѝ зададат.
— Какво работиш?
— Висшето ми образование е в областта на комбинативната еволюционна биология в автоматизацията на производството.
Карлиньос Корта придобиваше едно характерно изражение, когато не бе успял да схване нищо: долната му устна увисваше, макар и само на милиметър, а между веждите му се образуваше мъничка отвесна бръчка. На Марина ѝ се струваше сладко. Но когато Уегнър се мръщеше по същия начин, това означаваше, че си е направил редица изводи от думите ѝ.
— Това означава производство, което се доближава до принципите на биологията — каза той.
— Да, това би бил най-простият начин да се обясни. Провеждах изследвания за доказване на теорията, че богатите на соларна енергия среди — като луната, например, са аналогични на земните фотосинтетични екосистеми на сушата — например прерийните поля, и че това може да доведе до разработка на нови производствени парадигми и да повиши производителността. Технологията винаги ще има много общи точки с биологията.
— Интересно — отвърна Уегнър, като наклони глава, сякаш тежестта на идеята бе нарушила баланса му. „Това пък е твоето сладко изражение“, помисли си Марина.
— Имаш ли опит в работата на повърхността? — прекъсна го Карлиньос.
— Тук съм от осем седмици. Не съм виждала нищо, освен Меридиан отвътре.
Братята Корта още бяха по космокостюми. Светлоотражателните ленти проследяваха очертанията на мускулите им. Марина вдъхна аромата им — барутния мирис на луна, смесен с полъх на рециклирани телесни течности.
Лунна пот. Момчетата изглеждаха спокойно и небрежно, облечени в мръсните си скафандри с изкуствено налягане. Изпълваха я с болка и копнеж по същия начин, по който гледката на екипировка за сноуборд стягаше душата ѝ като в юмрук. Когато беше на Земята, приятелите ѝ ходеха да карат борд в Снокуолми и Мишън Ридж. Бяха като деца на снега. Веднъж предложиха да я вземат със себе си и да я научат, но тя трябваше да довърши доклада си в срок. Не беше невъзможно труден, но ѝ се опираше. Имаше нужда от време. Затова остана в апартамента, докато те товареха колата, и се разплака от самота, когато потеглиха. Предаде доклада си навреме, но завинаги щеше да си остане Момичето, Което Пропусна Сноубординга. Така и не ѝ предложиха втори път. Всеки път, когато мярваше маска, ръкавици или други принадлежности в магазините, които започваха да ги предлагат, щом паднеше първият сняг в планините, я обземаше болезнено желание и чувство за загуба. Някъде в безкрая, в някоя паралелна вселена, съществуваше Марина — сноубордистката; свежа и щастлива. Обшитите с шарени емблеми костюми и каските я викаха като далечния шепот на сняг. Отново ѝ се удаваше ценна възможност. „Не бъди Жената, Която Пропусна Луната“, каза си.
— Искам да работя на повърхността. Искам да изляза горе. Мога да се науча.
— Ще трябва да усвоиш цял набор от нови физически умения — предупреди я Уегнър.
— Аз ще те науча — предложи Карлиньос. — Яви се в мината на Корта Хелио в Жоао де Деус.
— Ще го направя.
Тя прошепна нечуто на Хети да ѝ намери място за отсядане наблизо.
— Научи португалски — заръча ѝ Карлиньос вместо сбогом.
Охраната тъкмо придружаваше групичките гости и сервитьори до гарата.
— И благодаря.
Марина се облегна на седалката си до прозореца. Работата, апартаментът, пълната промяна в живота ѝ — всичко това се бе отразило в един малък, почти недоловим детайл: когато включи екрана на чиба, монтиран в долния десен ъгъл на полезрението ѝ, установи, че цифрите на кислородомера ѝ са оцветени в златно. Дишаше за сметка на семейство Корта. Вече пресушаваше втория си коктейл, когато влакът спря на гарата на Меридиан и вратите се скачиха към шлюза. Изкачи се по ескалаторите до оглушителната, хаотична катедрала в центъра на квадрант Орион. Всички павилиони за чай и вода, всички магазини и бутици, всички улични сергии за храна и гишета за информация и услуги блестяха, отрупани с неща, които тя може да купи. След това си спомни за Блейк — високо горе, на покрива на града, как изкашля дробовете си късче по късче. Косатката Хети започна да наддава за необходимите лекарства във фармацевтичните компании и договори добра цена за един курс лечение с биофаги. Устойчивата на антибиотици туберкулоза бе скорошна нашественичка от земята, която се бе промъкнала покрай строгата карантина и не след дълго бе успяла да се установи в тукашната среда — полепваше като бяла плесен по влажните, застояли горни етажи на квадрантите, сред бедняшките селища. Медицинският павилион ѝ принтира двайсет таблетки. Малки, бели таблетки.