Три минибита за експресния асансьор. Един минибит за ескалатора, с който се изкачи още по-нагоре, над плоските покриви, стълбищата и алеите на Запад, от 80-та до 90-та улица. Над 110-та не се качваше нищо механично. Пробяга остатъка от пътя нагоре към Байро Алто с дълги, неуморни землянски крачки, почти като скокове — успяваше да изкачи цели стълбища с едно движение. Ето го пикочопрекупвачът, ето я и Девата на Казан — все още без светлинки, неприветлива и изоставена. Ето го и балконът, от който беше наблюдавала със завист летящата жена.
Стаята беше празна. Всичко бе изчезнало: матраците, бутилките вода, парцалите и вехториите на Блейк. Пластмасовите лъжици и чинии бяха съвършено чисти, не се виждаше дори петънце мухъл или някоя прашинка. И най-малките частици стара кожа представляваха ценна органична тъкан.
Трябваше да е влязла в друга къща.
Блейк трябваше да се е преместил.
Трябваше да има някаква грешка.
Марина се облегна на рамката на вратата. Не можеше да си поеме въздух. Не можеше. Хети пренастрои параметрите на белите ѝ дробове.
— Дишай.
Но тя не трябваше да диша, не биваше да диша. Дишаше незаслужен въздух, а Блейк го нямаше.
— Какво се е случило? — изкрещя тя към завесата, спусната вместо врата, към празните прозорци на гъсто наредените стаички. Стълбите и коридорите на Байро Алто сякаш ѝ отговориха: „А ти къде беше?“
— Има видеозапис — каза Хети и го прожектира на Марина. Стаята пред очите ѝ се напълни с трупове. Забалийн и техните роботи. Роботите за органични отпадъци. Мярна един крак с глезен, изкълчен под странен ъгъл, който висеше от ръба на един матрак. Забалийнците го обкръжиха и го скриха от поглед. Записът бе заснет от една улична камера, затова ъгълът беше лош, а картината — неясна. Забалийнците се изправиха с по една тежка метална кутия във всяка ръка.
— Спри го, спри го! — изкрещя тя.
Хети прекъсна записа точно в мига, в който машините започнаха да покриват плътно вратата и прозореца с вакуумно фолио. Всяка люспичка кожа, до последната. Всяка капка кръв, до последната. Нямаше връщане назад. Блейк бе мъртъв, но на луната, смъртта не означаваше опрощаване на дълговете. Забалийнците бяха събрали дълговете по сметките на Блейк, като бяха рециклирали всяка част от тялото му в полезна органична тъкан.
Да кашляш до премаляване, да слушаш скърцането и шумоленето на забалийнските ботове пред вратата си и да чакаш кашлицата да утихне.
— Защо не направихте нещо? — изкрещя Марина към прозорците, като се облегна на вратата. — Можехте да направите нещо. Нямаше да ви коства толкова много. По няколко десетичника от всеки. Толкова ли не можахте да му ги дадете? Що за хора сте вие?
Празните врати, обърнатите гърбове, рамената, които се отдалечаваха забързано от нея — това беше единственият отговор, който получи. Такъв беше лунният народ.
Трамваят отказваше да му се подчини. Не помръдваше. Противопоставяше му се.
Никой и нищо не се беше противопоставяло на Лукасиньо Корта до този момент. За миг се вкамени от чисто възмущение. После пак заповяда на Джинджи да отвори вратата.
— Достъпът забранен — обясни Джинджи.
— Какво искаш да кажеш с това „забранен“?
— Достъпът до трамвая е забранен за следния списък хора: Луна Корта, Лукасиньо Корта.
Беше решил, че баща му се шегува, когато му каза, че вратите на Боа Виста се затварят за неопределено време. В името на сигурността на децата.
— Отмени забраната.
— Не мога да го направя. Но мога да изпратя заявката ви на охраната. Желаете ли да ги уведомя?
— Зарежи.
На Лукасиньо му беше допаднала идеята да се навърта из Боа Виста и Жоао де Деус за известно време. Да си поживее, както трябва — без да бърза да се връща в университета. После щеше да насмогне с групата. Тя беше тъкмо за това. Но сега се оказваше, че баща му го е сложил под ключ и той усети, че просто трябва да се измъкне. Започваше да усеща клаустрофобия. Боа Виста представляваше тунел под земята — стомахът на някакъв огромен звяр, който в момента го смилаше бавно. Вдигна юмрук да удари нахалната метална врата, но се спря. Изведнъж му хрумна една по-добра, направо гениална идея.