Карлиньос и Уегнър влизаха през шлюза, от който се излизаше на повърхността. Можеше да мине през него. А когато успееше, щеше да може да отиде, където си поиска. Абсолютно навсякъде. Някъде надалеч. Майната им на заключените врати и на семейната сигурност. Майната му на цялото семейство. С изключение на во, може би. Тя беше стара и вече не бе същата като преди, но огънят в очите ѝ все още гореше с неукротима жар, и Лукасиньо се възхищаваше на начина, по който привличаше вниманието — със същата лекота, с която дишаше. С изключение и на Карлиньос, въпреки че Лукасиньо все не се сещаше какво да му каже и как да изрази мнението, че според него го бива. От години се страхуваше, че чичо му го смята за задник. За децата не си струваше дори да се замисля. Колкото до останалите — да, майната им.
И особено на баща му.
Костюмите за спешни случаи не бяха проектирани за представители на третото поколение, и на Лукасиньо му отне пет минути борба, за да навлече един. Скафандърът не беше достатъчно голям, за да побере дрехите му, но това не беше голяма загуба. Можеше да си принтира нови в Жоао де Деус. Свали значката си на Девата Луна и я пъхна в джоба на долния гащеризон. Костюмът за спешни случаи имаше закръглен силует, като на робот от някой стар научнофантастичен филм — яркооранжев и снабден с големи фенери. Все пак беше достатъчно широк, за да може Лукасиньо да се движи свободно вътре. Джинджи се свърза със системата на костюма и го включи. Когато стигнеше на повърхността, щеше да излезе от обхвата на мрежата. Закопчалките изщракаха. Костюмът се херметизира; чу се високо съскане, което постепенно утихна.
— Хайде да се поразходим — пое си дъх Лукасиньо.
Джинджи го поведе към външната врата. Лукасиньо си спомни последната такава врата, през която мина. Голи тела. Коляно до коляно. Голата Абена Асамоа срещу него. Потта, която се изпаряваше от съвършените извивки на гърдите ѝ, докато налягането спадаше. Един ден щеше да се добере до тях. Там някъде. Щеше да ги намери. Тя му ги дължеше. Беше му пуснала кръв.
Не мислеше за втората камера — онази, в която бяха завършили лунното си бягане. Преплетените тела, които ту се свестяваха за кратко, ту отново изпадаха в безсъзнание. Болка, червено, черно, болка. Писъкът от херметизирането на помещението.
Външната врата се отвори с трясък.
Джинджи управляваше сервомоторите на твърдия скафандър и му помогна да се задвижи в бърз бяг. Охраната щеше да види, че една от вратите се е отворила и един от костюмите е изчезнал. Но нямаше да знаят кой го е взел, накъде е тръгнал и с каква скорост се движи. Щяха да разберат, но дотогава Лукасиньо щеше вече да е пристигнал, да го е свалил и да се е изгубил сред тълпите на Жоао де Деус.
„Не си чак толкова умен, тате.“
Лукасиньо слезе през входа в Жоао де Деус, качи се на асансьора и продължи надолу, към центъра на града. Костюмът щеше да влезе в орбита и да се върне обратно в Боа Виста, задвижван от собствената си мощност. Скафандрите за спешни случаи бяха прекалено ценни, за да ги зарязват да се търкалят из Морето на изобилието. Един ден, нечий живот можеше да зависи от тях. Беше почти толкова трудно да забоде значката през дебелата материя, колкото му беше да навлече тесния костюм. Нарушил бе целостта му. Надяваше се, че от тях няма да зависи нечий живот. Особено не и неговият. Не: това беше последният път, в който Лукасиньо Корта щеше да стъпи на повърхността.
Жоао де Деус беше полузавършен град. Голи скали и ниски щурцове, тесни проспекти и квадранти. Зарешетените врати се тресяха и трепереха. Лъчите светлина примигваха несигурно. Миришеше на нечистотии, пот и изкуствени системи за поддръжка на околната среда, които изнемогваха на натоварването. Водата имаше вкус на батерии. Претъпкано беше със забързани хора. Винаги се намираше някой, който да се изпречи точно на пътя ти. Лакти, спарен дъх и ята спътници, които се носят навсякъде. Всички табели, имена, обяви и графити бяха написани на португалски. Жоао де Деус беше като Хелийград — новопостроено селище, Дивият Запад на луната. Град на фабриките. Поради което Лукасиньо не смяташе да остава тук задълго.
— Ако беше на мястото на баща ми, какво щеше да направиш? — попита той Джинджи.
— Щях да замразя паричните суми в сметките ви.
И така, Лукасиньо се насочи към гарата, вместо към магазина за принтиране на дрехи. Гащеризоните, които се носеха под скафандрите, бяха допустимо облекло за Жоао де Деус — дори обикновено. Докато минаваше през Главната гара на Меридиан, за да се качи на главния ескалатор за нагоре, към проспект Гагарин, поне двадесет души се обърнаха след него. Май трябваше да се отърве от този гащеризон — макар и да му стоеше добре. Щеше ли да успее да убеди околните, че това е просто някаква нова мода? Стилът на 50-те години от двадесети век му беше омръзнал от цял лунен месец насам. Шик за лунонавти. Време беше за гащеризони в стил „прост работник“ — толкова пряма и толкова съвременна идея. Походката му стана по-самоуверена. Водеше с таза си, с чатала. Нафукано. Чувстваше се добре. Бе постигнал целта си. Боа Виста не бе способна да го удържи — нито пък семейството му. Беше успял да избяга — благодарение на собствените си хитрост и хладнокръвие. Защото беше свободен. И се беше завърнал в цялото си великолепие. Всъщност бе постигнал не само една цел, а направо всичките си цели. Лукасиньо се чувстваше повече от добре; чувстваше се превъзходно.