Сервитьорът не можеше да спре да го зяпа, докато си поръчваше електронна цигара и ментов чай и се изтягаше в стола на кафенето. Дали беше от гащеризона, или от стегнатата фигура под него? Лукасиньо изпъна гръб, за да стегне коремните си мускули, и разтвори крака, за да покаже по-ясно добре оформените си бедра. Обичаше да го гледат. „Аз съм едно богато хлапе в гащеризон за космокостюм“, мислеше си. „Изглеждам страхотно, но вие не можете да си позволите дори да ме докоснете.“
Лукасиньо включи цигарата и вдиша. Тетрахидроканабинолът се завихри в студени огърлици от дим около шията му. Усети как нещо вътре в него сякаш се отпуска — сякаш тялото му се усмихва. Посръбна чай от чашата си и заповяда на Джинджи да прожектира каталога на Бой дьо ла Бой на лещата му. Докато приключи с избора си на гардероб, вече беше солидно напушен. Изпрати поръчката си на един принтер. Тя обаче бе незабавно отхвърлена.
„Неуспешно плащане.“
Лукасиньо моментално дойде на себе си. Изтрезняването му бе бързо и болезнено, като че ли някой го беше зашлевил.
— Сметката ви е замразена — осведоми го Джинджи.
В стомаха на Лукасиньо сякаш се отвори болезнена яма, пълна с остри зъбчати колела. Огледа се наоколо, за да види дали някой е забелязал трепването и тихия му вик. Покрай него префучаваха мотори, а гъстите тълпи по проспект Гагарин продължаваха забързания си ход. Никой не беше разбрал, че само за миг се е превърнал от Дракон в просяк. Нямаше пари — никакви пари. Никога досега не му се беше случвало да остане без пари. Не знаеше какво да прави без пари.
Пръстите на Лукасиньо напипаха пиърсинга, с който Абена Асамоа прониза ухото му. „Ако някога имаш нужда от помощта на рода Асамоа — когато наистина имаш нужда от нас, когато нямаш друга надежда, когато се окажеш сам, гол и уязвим, като брат ми…“ Той завъртя обецата и се наслади на слабата болка от недозарасналата рана. Не. Още не беше толкова отчаян. Та той беше Лукасиньо Корта; беше чаровен, привлекателен, неустоим. Можеше да си послужи с тези качества.
Четирите цифри, които чибът му показваше, бяха огромни и ярки. Те представляваха целия свят: вода, въздух, въглерод, информация. Не можеха да го лишат от Четирите Основи. Само хората, които трябваше да работят за прехраната си, бяха длъжни да си плащат за въздуха и информацията. За всички членове на семейство Корта, този въпрос беше вече уреден. Можеше да диша и да пие; беше свързан към мрежата и разполагаше със съответното количество въглерод. Това беше основата, върху която щеше да изгради плана си за по-нататък. Не можеше да отиде в апартамента си. Охранителите на баща му сигурно вече бяха там. Но имаше приятели и амори; имаше места, на които можеше да отиде. Имаше нужда от дрехи и подслон.
Трябваше да се покрие. Да. Наистина. Баща му можеше да го проследи чрез мрежата. Затова трябваше да се отърве от Джинджи. От тази мисъл, коремът и топките на Лукасиньо се свиха от страх. Извън мрежата, откъснат от света. Поколеба се да прошепне думите, с които да заповяда на Джинджи да се изключи. Това беше равнозначно на социална смърт. Не — сега означаваше да оцелее. Баща му можеше вече да е открил местонахождението му заради онова отхвърлено плащане. Наетите от него охранители можеше вече да са на път към него.
Трябваше да си плати за цигарата и чая.
Не, не трябваше. Също както беше направил в Боа Виста, можеше просто да си тръгне. Какво можеше да му направи келнерът? Да го намушка с нож? Да повика хора, които да го спрат? Той беше член на семейство Корта, все пак. Докоснеш ли един от тях с пръст, всички се спускат да ти отмъстят. На луната нямаше престъпления — кражбата и убийствата не съществуваха като понятия. Имаше само договори и споразумения.