Охенеба: „принцесо“, галено обръщение.
Саудаде: меланхолия. Горчиво-сладката меланхолия е сложен и основополагащ елемент от музиката в стил боса нова.
Терейро: умбандски храм.
Тиа/тио: леля/чичо.
Хведжанг: корейска корпоративна позиция, „президент“.
Четирите Насъщни: вода, въздух, въглерод и информация, четирите основни стоки в лунарианската икономика, за които се плаща ежедневно чрез системата на чибовете.
Чиб: Малко виртуално табло, излъчвано от интерактивна контактна леща, което показва статусите и количеството на сметките на даден индивид за Четирите Насъщни.
Чоего: корейска корпоративна позиция, „глава“.
Чурасерия: ресторант за бразилско барбекю.
Хавайски календар
Лунарианското общество е възприело хавайската система, според която всеки ден от лунния месец се нарича с името на съответната на фазата на Луната. Поради това, лунните месеци са от по 30 дни и не се разделят на седмици.
1. Хило
2. Хоака
3. Ку Кахи
4. Ку Луа
5. Ку Колу
6. Ку Пау
7. Оле Ку Кахи
8. Оле Ку Луа
9. Оле Ку Колу
10. Оле Ку Пау
11. Хуна
12. Мохалу
13. Хуа
14. Акуа
15. Хоку
16. Махеалани
17. Кулуа
18. Ла-ау Ку Кахи
19. Ла-ау Ку Луа
20. Ла-ау Пау
21. Оле Куу Кахи
22. Оле Куу Луа
23. Оле Пау
24. Калоа Ку Кахи
25. Калоа Ку Луа
26. Калоа Пау
27. Кане
28. Лоно
29. Маули
30. Муку
Близката страна на Луната
Едно
В една бяла стая на ръба на Централния залив седяха шестима голи младежи. Три момчета и три момичета — с черна, жълта, кафява или бяла кожа. Чешеха се непрекъснато, нервно. Спадът на въздушното налягане причиняваше суха кожа и сърбежи.
Стаята бе тясна — капсула, в която човек едва би могъл да се изправи. Младежите бяха натъпкани на две пейки, обърнати едни срещу други. Колената им се докосваха с колената на човека отсреща. Нямаше накъде да гледат и нямаше какво да видят, освен останалите, но избягваха очния контакт. Бяха прекалено близо един до друг; прекалено уязвими. Всички дишаха с помощта на прозрачни маски. От местата, където краищата на маските не прилепваха достатъчно плътно, се разнасяше свистенето на изтичащ въздух. Точно под илюминатора на външния шлюз бе монтиран манометър. В момента показваше петнадесет килопаскала. Понижаването на налягането до тази стойност беше отнело час.
Но средата отвън бе вакуум.
Лукасиньо се наведе напред и отново надникна през малкия илюминатор. Вратата се виждаше ясно; правата между него и нея бе открита, без никакви препятствия. Слънцето се носеше ниско и хвърляше дълги, дълбоки сенки. По-черни и от черния реголит, по който пълзяха. Много хитрости и предателства можеха да бъдат укрити в тях. „Температурата на повърхността е сто и двадесет градуса по Целзий“, беше го предупредил спътникът му. „Ще е като да вървиш по разжарени въглени.“
По въглени, по лед.
Седем килопаскала. Лукасиньо се чувстваше подут, а кожата му сякаш бе прекалено изопната и нечиста. Когато манометърът покажеше пет, заключената врата щеше да се отвори. На Лукасиньо му се искаше спътникът му да беше с него. Джинджи щеше да може да намали скоростта, с която препускаше сърцето му, и да успокои мускула, който потрепваше в дясното му бедро. Очите му уловиха погледа на момичето, седнало срещу него. Беше от Асамоа. Седеше до по-големия си брат. Пръстите ѝ си играеха с амулета под формата на адинкра, който бе окачила на шията си. Спътникът ѝ я беше предупредил да внимава с него — в среда като тази отвън, металът се разтапяше и заваряваше към кожата за секунди. Знакът на Гайе Ниаме можеше да се окаже дамгосан върху кожата ѝ завинаги. Момичето му се усмихна бегло. В камерата имаше шестима голи, привлекателни младежи, натъпкани бедро до бедро, но не се усещаше и полъх на лъст. Мислите им бяха напълно погълнати от онова, което стоеше от другата страна на заключената врата. Двама от Асамоа, едно момиче от семейство Сун, едно — от Макензи, едно уплашено момче от Воронцови, което се задъхваше от тревога, и Лукасиньо Алвес Мао де Феро Арена де Корта. Лукасиньо бе спал с всеки от тях, освен с момичето от Макензи. Представителите на рода Корта и представителите на рода Макензи никога не спяха един с друг. Не беше спал и с Абена Маану Асамоа, понеже съвършенството ѝ го плашеше. Брат ѝ, обаче — никой не беше по-добър в свирките от него.
Двадесет метра. Петнадесет секунди. Благодарение на Джинджи, цифрите се бяха врязали в паметта му, сякаш бяха издълбани с нож. Разстоянието до втората врата. Максималното време, за което голото човешко тяло може да издържи в условия на вакуум. Петнайсет секунди, преди да изпадне в безсъзнание. Тридесет секунди преди да получи необратими увреждания. Двадесет метра. Десет крачки.