Лукасиньо стана полека от стола и се запъти нехайно към проспект Гагарин. Въпреки че беше облечен в яркорозовия гащеризон, успя лесно да изчезне в тълпата от хора, превозни средства и ботове. Още няколко крачки и вече бе навлязъл в подслона на няколко дървета отстрани на улицата. „Не се обръщай“, повтаряше си. „За нищо на света не се обръщай назад.“ Докато вървеше, изключи функциите и режимите на Джинджи един по един, прекъсна редица връзки и спря няколко програми, докато накрая не остана само един безличен аватар, който се носеше над лявото му рамо. Хората ставаха подозрителни, ако не виждат аватар на лещите си.
Стените на квадрант Орион се издигаха от двете му страни: етаж след етаж, ниво след ниво, обсипани със светлини и неонови лампи, които изписваха думи на латиница, кирилица и с китайски йероглифи. Когато изключи Джинджи, от периферното му зрение беше изчезнал един цял пласт реклами, но много физически екрани и сладки аниме герои продължаваха да блестят в очите му. Сам в Меридиан, без минибит в сметката си. Като бедняците. Само че той имаше приятели, които живееха там горе — сред светлините, между стените на този свят. Значи всъщност не беше като бедняците. Майната им на бедняците. Трябваше да се размърда.
Цялата луна вече беше влюбена в Ариел, когато пристигна на приема в чест на китайската търговска делегация. КЛН беше наела една открита, живописна площ на осемнадесетия етаж на Ротондата — централната ос, където се събираха петте проспекта на квадрант Водолей. Гледката се простираше на километри. Отвесните градини се полюляваха като завеси от увивни храсти над откритите сводове. Отвъд тях проблясваха светлините, които се носеха из празното пространство на бездната.
Ариел бе облякла коктейлна рокля на Сеил Чапман. Всеки чифт очи се впери в нея. Всеки искаше да се доближи. Чуваше ги как си шепнат. Виждаше как главите им се навеждат една към друга. За Ариел вниманието бе като кислород. Смукна дълбоко от дългата си титаниева цигара и се отправи навътре в гъмжилото.
Гостите от Петте Дракона: Яо Асамоа от Златното столче; срамежливият, затворен Алексей Воронцов; Верити Макензи, която бе прегърнала една красива, домашна ангорска фретка — жива, истинска. Много от гостите се спираха да се радват и възхищават на елегантната животинка. Уей-Лин Сун, който обикаляше и се държеше на възможно най-голямо разстояние от китайците.
Китайските пратеници — до един мъже — жестикулираха тромаво и пресилено. Не си правеха труда да се приспособяват към лунната гравитация. Нямаха намерения да остават толкова дълго. Кланяха се на Ариел, усмихваха ѝ се и разтърсваха ръката ѝ — нямаха представа коя е, но долавяха, че е уважавана и видна фигура. Долната част на корема ѝ се сви от сладострастно въодушевление. Тя бе шпионинът в рокля на Сеил Чапман.
Следваха служителите на КЛН — управителите на дружеството, финансовите директори, адвокатите и съдиите.
Съдия Нагаи Риеко, която бе застанала в другия край на залата, кимна леко към Орела на Луната.
— Говорила съм за теб с Орела — каза ѝ тя чрез спътничката си. — Той одобрява.
Ариел вдигна коктейлната си чаша в отговор. Добре дошла в Павилиона на Белия заек.
А ето го и Орелът на Луната. Джонатон Кайод, главен изпълнителен директор на КЛН; на теория крал, папа и император, но в действителност просто фигурант — една яркоцветна птица в клетка. Неговият спътник бе самият лунен орел. Само той имаше правото да използва този аватар. До рамото му бе застанал о̀кото му — Ейдриън Макензи, който, както винаги, внимаваше да е с една степен по-нагизден от разкошния Орел. Аватарът на спътника му имаше формата на гарван.
— Прочутата Ариел Корта — каза Орелът на Луната.
Беше едър за човек, роден на земята — огромен игбо от град Лагос. Не отстъпваше по ръст дори на лунарианците от второ поколение.
— Надявам се, че нямате намерение да започнете битка тук?
— В тази рокля ли? — попита Ариел закачливо, но все пак обърна празната чаша от коктейла си с дъното нагоре — знак, който означаваше, че би се била с всеки на това празненство.
Орелът на Луната не познаваше значението на този жест, но съпругът му, който бе австралиец, бе схванал шегата. Усмивката му беше тънка и студена.
— Разпознах те в Целебдак — прошепна Орелът и хвърли поглед към о̀кото си. — С него си устройваме малки състезания понякога. Помагат ни да запазим здравия си разсъдък. Но той никак не умее да губи.
— Дори ако е на луната, едно момиче може да бъде забелязано само ако си свали дрехите.
Орелът на Луната се засмя гърлено. Смехът му беше невероятно силен и дълбок. Цялото помещение замръзна за миг, докато малките вълнички веселие не се разпростряха сред тълпата и гостите не започнаха да се смеят — само защото бяха чули по-важни от тях хора да се смеят.