— Ан Шьоинг — каза Ариел.
— Благодаря.
— И не ме моли за повече услуги, Лукас — добави Ариел, след което прекъсна връзката.
Изправи гръб и се отърси от натрупаните през деня напрежение и скованост. Увереността бе най-привлекателното от всички украшения. А великолепните скъпоценности, с които властта я обкичваше, ѝ отиваха. Много ѝ отиваха.
Движение и шум около вратата. Една фигура, облечена в розово, се беше появила зад ботовете и непоклатимите живи телохранители. Настояване, неприязън, надежда. Молби. Китайците насочиха погледи към сцената.
— Сеньора Корта? — обърна се към нея една прислужничка, която се беше озовала незабелязано до нея. Гласът ѝ прозвуча неочаквано в ухото ѝ. Това и се очакваше от прислужниците — да се появяват дискретно. Значката с орел, забодена в горната част на роклята ѝ — модел на Сузи Перет, — подсказваше за кого работи.
— Познавате ли господин на име Лукас Корта-младши?
— Той е племенникът ми.
— Би искал да разговаря с вас. Навън, ако е възможно. Не е облечен подходящо за събитието.
Младежът в розово я разпозна. Ариел не можеше да различи каква точно беше тази дреха — май гащеризон за космокостюм? Но едрата фигура и красивото лице бяха несбъркваеми. Нямаше как да не познае неустоимите скули и широката усмивка, която с лекота разтапяше всяко сърце.
— Тиа — обърна се той към нея на португалски. — Избягах от Боа Виста. Може ли да остана у вас?
В малката, неупотребявана кухня на Ариел ги очакваха ментов чай и сладкиш.
— Опекох го за теб — каза Лукасиньо. — В знак на благодарност. За хамака.
Апартаментът на Ариел беше много малък. Стигаше за един човек. Тя бе заръчала на Лукасиньо да отиде и да я изчака там, докато мине приемът. Пред принтера го очакваше нов хамак. Когато тя се върна, той вече се беше проснал в него, потънал в дълбок сън с отворена уста и разперени крайници под портретната снимка на Довима, дело на фотографа Ричард Ейвдън, окачена на стената. Тази снимка беше единствената украса в апартамента: бледо лице, меки, тъмни очи и нежно очертани устни, тъмни ноздри.
— Няма да кажеш на татко, нали? — попита я Лукасиньо.
— Лукас ще разбере и сам — отговори Ариел. Взе си парче от сладкиша — лимонов, лек като перце. — Може и вече да знае. Ще ме попита.
— А ти какво ще му отговориш?
— Брат ми ми е длъжник.
Лукас сигурно беше останал буден цяла нощ, за да моли съюзниците си за помощ, да се възползва от онези, които му дължаха услуги, и да вдига на крак всичките си агенти — както живите, така и механичните си шпиони — долу на Земята. Щеше да впрегне всичките си ресурси срещу Ан Шьоинг, но най-смъртоносен от всички тях беше острият му като бръснач ум, който нямаше да си позволи и миг почивка, преди да получи онова, което желаеше. Ариел почти съжаляваше горкия човечец. Лукас щеше да оплете примката си бързо, неочаквано и безупречно — китаецът нямаше да успее да се измъкне за нищо на света. „Така че мога да говоря, каквото си искам“, помисли си тя. Този път. Но и тя не беше чиста. Току-що се беше присъединила към Павилиона на Белия заек, а вече беше издала поверителна информация — пред очите на самия Орел на Луната. Лукас никога не беше гледал с одобрение на живота и кариерата на Ариел далеч от семейството. Сега обаче беше предала оказаното ѝ доверие, за да му даде предимство в целите му. Нямаше да го използва веднага или дори в скоро време. Но щеше да се опре на него един ден, когато имаше най-голяма нужда от това. В името на семейството. Винаги в името на семейството.
— Този сладкиш… — Ариел отхапа още едно парченце. — Къде си се научил да готвиш така?
— Където всички се учат на всичко — в мрежата — отговори Лукасиньо и плъзна чинията със сладкиша към Ариел, за да може да го разгледа по-добре. — Бива ме в печенето.
— Така е.
— Беше малко трудничко, защото нямаш много неща в кухнята си. Всъщност имаш само вода и джин.
— Да не поръча да ти го доставят?
— Не, само продуктите. Нещата, които не можех да принтирам — яйца, например.
— Значи умееш и да разтребваш.
Той се ухили с явно, непристорено удоволствие.
— Ариел, може ли да остана?
Ариел си го представи като постоянно присъствие в апартамента ѝ — ярко, шеговито и непредсказуемо присъствие сред голите бели стени, стерилните повърхности, бутилките специален джин, които си поръчваше, машината ѝ за вода и бледото лице на отдавна мъртвия супермодел от петдесетте години, отпуснато със затворени очи и полуотворени устни. Нещо сладко и мило.
— Той не ми дължи чак толкова много.
Лукасиньо сви рамене.
— Ясно. Разбирам те.
— Къде ще отидеш?