Между поточетата се дочу шляпане: привлечена от гласовете, Луна цапаше боса към тях, облечена в червена рокличка за игра.
— Коя си ти? — попита тя жената в бяло.
— Това е Ирма Лоа от Сестрите на Господарите на Настоящето — обясни ѝ Адриана. — Пием чай заедно.
— Но тя не пие своя — установи Луна.
— Какво е това над рамото ти, пеперуда ли? — пита Ирма Лоа.
Луна кимна. Все още се боеше малко от слабата жена в белите дрехи, въпреки че тя ѝ се усмихваше.
— Светлината я привлича. Но устремът ѝ пречи, понеже лесно може да бъде заблудена. Пеперудата е крехко животно, но е дъщеря на Йеманджа. Изтъкана е от интуиция. Обичта я привлича, а всички наоколо обичат нея.
— Ти нямаш спътник — отбеляза Луна.
— Ние не ги използваме. Излишни са — само ни пречат да общуваме.
— Но можеш да видиш моята.
— Всички носим лещите, анжиньо.
Ирма Лоа извади от тюрбана си малък предмет и го постави в ръката на Луна: мъничък оброчен талисман от принтирана пластмаса под формата на русалка със звезда на челото.
— Девата на Водите. Тя ще ти бъде приятелка и ще те води към светлината.
Луна стисна талисманчето в юмрука си и припна нататък между речните ручеи.
— Колко мило от ваша страна — каза Адриана. — Мисля, че обичам Луна най-много от всичките си внуци. Боя се за тях. „От сандали до сандали за три поколения.“ Познат ли ви е този цитат, сестро? Първото поколение забогатява и се издига над бедняците, които носят сандали. Второто поколение продължава да трупа богатства. А третото поколение ги пропилява и отново обува бедняшките сандали. Дългосрочни проекти са това, от което имаме нужда, сестро.
— Защо ме поканихте тук, сеньора Корта?
— Искам да се изповядам.
На спокойното лице на Ирма Лоа се изписа изненада.
— С цялото ми уважение, сеньора — вие не ми изглеждате като жена, която би се обезпокоила особено заради един извършен грях.
— Религията на сестрите също не се безпокои особено от такива неща. Стара жена съм, сестро. На седемдесет и девет години. От биологична гледна точка, това не е особено висока възраст, но все пак съм по-стара от повечето неща в този свят. Не бях първата, но бях измежду малкото, които успяха да дойдат. Нямах никаква подкрепа, бях „момичето, което дойде от нищото“, а построих всичко това високо горе, в небето. Искам да разкажа тази история. Цялата. Както хубавите, така и лошите неща. Наистина ли мислехте, че онези пари бяха дарение?
— Сеньора Корта, простодушието и наивността са две различни неща.
— Очаквам ви тук по веднъж всяка седмица, за да мога да ви се изповядам. Семейството ми ще ви разпитва за това — Лукас изпитва нуждата да ме закриля непрекъснато, но никой не бива да узнава. Не и преди…
Адриана Корта спря насред изречението.
— Скоро ще умрете, нали?
— Да. Пазя това в тайна, разбира се. Само Хелен де Брага знае. Тя е най-близкият ми човек от безкрайно дълго време.
— Толкова ли е напреднала болестта ви?
— Да. Но болката е под контрол. Знам, че ви натоварвам с тежко бреме. От вас зависи какво ще кажете на Рафа или Ариел, и най-вече — на Лукас. Но той със сигурност ще продължи да упорства да разбере тайната много, много дълго. Лъжите ви трябва да бъдат съвършени. Ако децата ми разберат, че умирам, ще се разкъсат един друг на парчета. Корта Хелио ще се разпадне.
— Ще се помоля за вас, сеньора Корта.
— Направете, както сметнете за добре. И така — нека започнем.
Три
Името ми. Нека започнем от него. „Корта“. Това не е португалско име. Думата е испанска и означава „разрез“. Но не е испанско име. По-скоро е звук, който се е носил по света — от държава до държава и от език до език, след което се е превърнал в дума, след това — в име и най-накрая е завършил пътя си на брега на Бразилия.
Когато човек подава молба да отиде на луната, КЛН изисква от него да си направи ДНК тест. Може да искаш да останеш или да си отгледаш деца там, а КЛН не желае да рискува у теб или у наследниците ти да се появят хронични генетични състояния. Моето ДНК носи в себе си черти от хора по целия свят. Стария свят, Новия свят; Африка, източното Средиземноморие, западното Средиземноморие; хора от тупинамбски, японски, норвежки произход. Аз съм жена-планета.
Адриана Корта. Кръстена съм „Адриана“ на пралеля си. Най-ясният спомен, който ми е останал от нея, е как я слушам да свири на електрически орган. Живееше в мъничко апартаментче, а в средата на хола ѝ беше поставен този огромен музикален инструмент. Беше единственото ценно нещо, което притежаваше, и беше сигурно, че няма как да бъде откраднато: никой нямаше да успее да го измъкне навън. Обичаше да свири, а ние танцувахме около нея. Бяхме седем: Байрон, Емерсън, Елис, Адриана, Луиз, Ейдън и Кайо. Аз бях средно дете — което беше най-лошото от всички възможни положения. Но пък така по-лесно ти се разминават постъпките. Братята и сестрите ти служат за камуфлаж. В къщата винаги звучеше музика. Майка ми не можеше да свири на каквото и да е, но много обичаше да пее и радиото винаги беше включено. Израснах с класиките. Донесох ги с мен тук. Докато работех на повърхността, ги слушах в космокостюма си. От всичките ми деца, само Лукас наследи тази любов към музиката. Жалко, че няма хубав глас.