Адриана Арена де Корта. Майка ми се казваше Мария Сесилия Арена. Беше здравен работник за една католическа общественополезна организация. Грижа за деца, нито дума за контрацептиви. Но не искам да звучи, сякаш не беше добра жена. Работеше във Вила Каноас, а когато излезе в пенсия, цялата фавела дойде да я изпрати. Веднъж баща ми си изгорил ръката, докато заваряваше бронята на една кола. Отишъл при майка ми, за да се лекува, и двамата се оказали заварени един за друг не по-малко здраво от метала. Тя беше едра, бавна жена, скована в кръста и след като роди Ейдън спря да работи и почти не излизаше от апартамента. Нямаше как да ни хване, когато правехме пакости, затова викаше. Имаше висок, гръмък глас, който винаги намираше точно онзи от нас, който трябваше да го чуе. И имаше толкова топъл и добър характер. Татко я обожаваше. Кръвообращението ѝ създаваше проблеми, а също и сърцето. Защо здравните работници са винаги в най-лошо здраве?
Все още ми липсва. Мисля за нея повече, отколкото за когото и да било от всички там.
Адриана Мао де Феро Арена де Корта. Мао де Феро. Желязната Ръка. Какво име само, нали? Всички деца бяхме Железни Ръце; такива бяха и баща ми и всичките ни чичовци. Това бил прякорът на дядо ми Диого от Бело Хоризонте. Той починал, преди аз да се родя, но работел в мините за желязо от четиринадесетгодишна възраст, докато не го уволнили, защото се превърнал в заплаха за собствената и чуждата сигурност. Изкопал общо десет милиона тона. А аз съм изкопала и повече. Хиляда пъти повече. Десет хиляди пъти. Ако някой има Желязна Ръка, то това съм аз. Мини и метали. Баща ми търгуваше с коли. Беше се научил да разглобява двигателите до основи и да ги сглабя наново, още преди да се научи да кара кола. Дошъл в Рио, когато финансовата криза сполетяла Миназ Герайс и си намерил работа в един от автосервизите, които си служели с измами, за да продават негодни автомобили — взимали две таратайки, срязвали ги наполовина, и заварявали предницата на едната за задната част на другата. И готово — нова кола! Работата не му харесвала — баща ми беше наистина много честен човек. Винаги, щом заговореха за корупция или мошеничество по новините, той започваше да вика по телевизора. По време на десетте и двадесетте години на двадесети век в Бразилия викал почти непрекъснато. Онази измама с олимпийските стадиони! Хората не можеха да си позволят дори да се качат на автобуса, за да отидат на работа! Започнал да търгува с коли — дали това е било по-почтено от строежа на сгради е морален въпрос, на който не мога да отговоря. Но бързо успял да основе собствен бизнес, а след това решил да поеме риск и откупил правото за пласиране на стоките на Мерцедес за нашия район. Това се оказало най-доброто решение в живота му — след това да се ожени за мама. Изглеждало, че баща ми има нюх в бизнеса. Преместихме се в Бара де Тихука. Какво място! Никога през живота си не бях виждала такова нещо! Разполагахме с цял етаж в един блок. Трябваше да деля стая само с една от сестрите си! А ако се надвесехме от прозореца и се обърнехме силно настрани, можеше да различим морето в една от пролуките между другите блокове!
Адриана Мария до Сеу Мао де Феро Арена де Корта. Мария Небесна. Девата на Звездното небе. Майка ми работеше за Абриго Кристо Редентор и изпращаше мен и всичките ми братя и сестри да ни четат Катехизиса и да слушаме църковните служби, но самата тя далеч не беше добра католичка. Когато се разболявахме, палеше свещ и пъхаше медальон с образа на Дева Мария под възглавницата ни, но в същото време купуваше билки, молитви и икони от Мае-де-Санто. Казваше, че така се „презастрахова“. Колкото повече божества помагаха за благоденствието на семейството, толкова по-добре. Израснахме в два невидими различни свята едновременно: този на светиите и този на оришите. И така, аз бях кръстена на един католически светец, който беше и Йеманджа. Спомням си, че майка ми ни водеше на брега в Бара за празника след Коледа. Отиваше там само по веднъж всяка година. Океанът я плашеше. През седмицата след Коледа шиехме костюми в синьо и бяло — свещените цветове. Мама умееше да прави фантастични корони от тел и стари чорапогащници, които татко боядисваше в работилницата си за коли. Миризмата на боя за коли винаги ще си остане ароматът на новогодишния празник за мен. Мама обличаше всички ни в бяло и всички я поздравяваха с уважение, докато вървяхме надолу към брега. Бях толкова горда с нея — изглеждаше величествена като кораб. Милиони се стичаха в Рио за празника след Коледа, но празненствата в Бара бяха много по-разкошни. Това беше нашият празник. Всички украсяваха балконите си с палмови листа. Колите минаваха нагоре-надолу по Авенида Сернамбетида, а от тях звучеше силна музика. Наоколо обикаляха толкова много хора, че караха много бавно. Беше безопасно дори за най-малките деца. Имаше музикални увеселения и много храна. Всички неща, които Йеманджа обичаха. Трева. Цветя. Бели цветя, хартиени лодки, свещи. Отидохме на брега, близо до водата, а океанът се плискаше пред краката ни. Дори мама нагази до глезените в разпенените вълни и остави между пръстите на краката ѝ да се стичат струйки пясък. Очаквахме момента, в който луната щеше да се покаже над морето. И ето, че той дойде: нейният невероятно тънък сърп изплува на хоризонта, не по-дебел от изрязан нокът. Приличаше на диря кръв, бавно потекла по хоризонта. Огромна. Толкова огромна. След това сякаш видях всичко от друг ъгъл и осъзнах, че не се издига над ръба на света — вместо това се материализираше направо от луната. Морето вреше и кипеше, а белите вълни напираха към луната под влиянието на притеглянето ѝ. Не можех да проговоря. Никой от нас не можеше. И все пак, останахме да гледаме — бяхме хиляди. Една тънка ивица от бяло и синьо по продължението на бразилската граница. След това луната се показа цялата, ясна и ярка, и по морската повърхност от нея до мен пробяга една сребриста линия. Пътеката на Йеманджа. Пътят, по който Девата идваше в нашия свят. Спомням си как си помислих, че по пътищата може да се върви и в двете посоки. Можех да стигна по него до луната. След това хвърлихме цветята си във водата и оставихме вълните да ги отнесат. Сложихме мъничките си чаени свещи в хартиени лодки и ги пуснахме да плуват след цветята. Повечето потънаха, но някои продължиха по лунния път до Йеманджа. Никога няма да забравя гледката на мъничките лодки, които се поклащаха и продължаваха нататък по лунния път.