Лиото. Вече не мога да си го представя ясно, но си спомням гласа му. Имаше южняшки акцент — беше от Куритиба. Мисля, че той беше първата ми любов. О, виждам прикритата ви усмивка. Не флиртувах с него, не го дразнех, не го прелъстих и не си играех със страстта му, затова мисля, че трябва да е било любов. Запознахме се, докато бях с отбора по джиу-джицу. Отборите по спорт бяха като бордеи — всички мислеха само за секс, и го правеха непрекъснато. Бяхме на състезание — аз бях в отбора на момичетата, лека категория, лилав колан. Той беше тежка категория, пети черен колан. Спомням си теглото и колана му, но не и лицето му.
Татко обичаше да взима назаем най-лъскавия Мерцедес от салона ни и да идва с него, за да ме гледа как се състезавам. Пътят беше дълъг, но на него му беше приятно. На връщане ме возеше през Жардинс и ме водеше на вечеря в някой тузарски ресторант. Когато слизах от колата, се чувствах като милионерка.
Веднъж обаче дойде с Мерцедеса, но аз не се качих в колата, за да се върна с него. Исках да отида да пия бира с Лиото, а после — на един купон. Спомням си тъжното изражение на лицето на баща ми, когато му казах, че няма да минем заедно по Руа Барао де Капанема и да разглеждаме менютата през прозореца на колата. Мисля, че това караше и него да се чувства като милионер. Продължаваше да идва на състезанията чак докато не отидох в Ору, след като завърших училище. Беше прекалено далеч, пък и бях започнала да губя интерес към бойното изкуство — година след година боричкане на тепиха, само и само за да напредна с по един дан тук и там.
По това време бяха минали вече две години от смъртта на Лиото. Любовната ни връзка продължи над година, когато почина. Не бях там, когато го застреляха насред площад Сее. Работех над един доклад за края на срока, когато разбрах. Никога не ме е бивало в политиката. Аз бях инженер, а той беше студент по литература. Активист. Той ми каза, че никога не съм заемала някаква явна позиция, защото не съм се замисляла по политически въпроси, но явно съм капиталистка по душа. Аз бях прагматик. Той обичаше теориите. Споровете с него никак не ми се удаваха, защото той вече беше премислял всичко надълго и нашироко — доводите му се редяха един подир друг като войници в армия. Дори един да се провалеше, нов заемаше мястото му на секундата. Светът бил подреден безкрайно несправедливо, прогнил от несправедливости — расизъм, сексизъм, неравенство и лоша политика на половите роли. Аз си мислех, че това е просто, начинът, по който се случваха нещата в Бразилия. Но дори аз виждах как броят на хеликоптерите, които прелитаха над кампуса на УСП, се увеличаваше с всеки изминал ден: те бяха лимузините на свръхбогатите, онези, които летяха високо в небето и никога не докосваха земята. Промените бяха като малки метеорити, които непрекъснато поразяваха обществото със стотици малки изменения. Цената на билетите на автобусите и метрото се повишаваха. Приятелите ми започнаха да заключват велосипедите си, защото кражбите се увеличиха поради въпросните високи цени. Магазините инсталираха щори пред витрините си, понеже бездомните хора ставаха все повече и спяха под навесите им. Заради тях пък увеличиха видеонаблюдението на улиците. Дронове навсякъде. В Сао Пауло! Това може и да беше допустимо в някоя европейска държава или около мексиканския залив, но в Бразилия просто не се правеше така. Където имаше дронове, винаги щеше да има и полиция. А където имаше полиция, винаги щеше да има и насилие. А цените на хляба се увеличаваха всеки ден — все повече и повече, и повече. Ако не друго, то това със сигурност бе достатъчно да прелее чашата на хорското търпение.
Лиото беше отдаден на каузата. Отиде на площад Сее, където рисуваше плакати и участваше в протестите. Мислеше, че на мен не ми пука. На мен ми пукаше, но не и за хора, които не познавах. Не и за китайските фирми, които изкупуваха цели провинции и гонеха хората от собствената им земя. Не и за бежанците, които напускаха страната и на които дори обитателите на бедняшките квартали гледаха с презрение. Пукаше ми само за това, което познавам лично аз — семейството ми, приятелите ми и семейството, което щях да създам един ден. На първо място е семейството; винаги семейството.
Боях се за него. Гледах клиповете в Ютюб. Виждах как протестите стават все по-бурни. Виковете се превърнаха в камъни, а те — в петролни бомби. А полицията отвръщаше на свой ред: щитовете се превърнаха в сълзотворен газ, а той — в пистолети. Казах му, че не искам да ходи там. Казах му, че може да го арестуват или пратят в затвора, а това щеше да бъде вписано в досието към гражданския му номер и никой повече нямаше да одобри кредит на негово име, нито пък да го вземе на работа. Казах му, че според мен го е грижа повече за чуждите хора, отколкото за хората, които ги е грижа за него… Отколкото за мен. Разделихме се за известно време. Но още спяхме заедно. Хората никога не се разделят истински.