В първия момент не разбрах какво се е случило. Десетина съобщения пристигнаха едновременно. „О, господи.“ „Полицията откри огън.“ „Огън по протестиращите.“ „Стрелба.“ „Раниха Лиото“, „Лиото е добре“, „Улучиха Лиото.“. Съобщенията примигваха едно през друго. Имаше неясно видео, на което се виждаше как влачат едно безжизнено тяло през вратата на един магазин. След това — сирени. Пристигнаха линейки. Всичко беше толкова неясно и размазано. Нищо не беше на фокус. В далечината се чуваше стрелба. Чували ли сте изстрел някога? Предполагам, че не. Луната не търпи огнестрелни оръжия. Звукът от изстрелите им е кратък и жесток. Заливаха ме потоци от информация, но не можех да различа кои части са верни. Опитах се да му се обадя. Нямаше сигнал. След това слуховете започнаха да се избистрят. Лиото е бил прострелян. Закарали са го в болницата. Коя болница? Можете ли да си представите колко безпомощна се чувствах? Обадих се на всеки от общите ни познати; на всеки, който познаваше когото и да било от активистите, с които се движеше. Болница „Сирио-Либанез“. Откраднах едно колело. Отне ми само секунди, за да разбия защитата на чипа за проследяване. Препусках като луда през трафика на Сао Пауло. Не ме пуснаха да го видя. Останах в чакалнята на спешното отделение — беше пълно с полицаи и новинарски екипи. Не обелих и дума, само си седях в ъгъла. Полицаите щяха да ме подложат на разпит, новинарите — също. Вслушвах се с цялото си внимание, но така и не чух новини за състоянието му. След това пристигна семейството му. Така и не се бях запознала с тях — дори не знаех, че има семейство, но веднага разбрах кои са. Все чаках и чаках, и се опитвах да дочуя нещо. След това съобщиха, че е починал в спешното отделение. Семейството му беше покрусено. Екипите в болницата държаха полицаите на разстояние; новинарите пък си получиха снимките. Нямаше какво да се направи. Нямаше как да си го върна. Смъртта винаги излиза окончателният собственик. Изнизах се на откраднатото си колело.
Лиото почина, а заедно с него — и петима други. Не беше първият, когото застреляха, затова никой не запомни името му. Никой не пишеше със спрей по стените и автобусите: „Помнете Лиото Мацушита.“ Никой не си спомня кой втори е стъпил на луната. Спомням си, че бях шокирана; замаяна; ужасена; но основното чувство, което изпитвах, беше гняв. Бях бясна, че означавам за него толкова малко, та охотно да се подложи на смъртна опасност. Бях бясна, че го е застигнала такава глупава смърт. Спомням си гнева, но не си спомням болката, скованите мускули, натиска зад очите, чувството, че умирам отново и отново. Стара съм. Много години ме делят от студентката по инженерство от УСП. Гневът има ли период на полуразпад?
Питам се какво щеше да си мисли за мен Лиото, ако беше оцелял? Богата и влиятелна съм. Една моя дума е достатъчна, за да угаснат всички светлини на Земята, и цялата планета да потъне в леденостуден мрак. Аз съм не просто онзи нарицателен един процент от най-богатите; аз съм един процент от този един процент — една от онези, които напуснаха Земята.
За една седмица вече бяхме забравили за Лиото Мацушита — втория мъченик. Имаше още метежи и още смъртни случаи. Правителството даваше обещания, а после ги нарушаваше до едно. После се зареди поредица от сривове, които запращаха държавата и икономиката и все по-надолу и по-надолу, докато не ударихме дъното и не изпаднахме до положение, което беше непоправимо.
Тогава още не знаех, че Лиото е бил една от първите жертви на класовата война. Великата и окончателна класова война: онази, която напълно унищожи средната класа. Финансиализацията на икономиката направи работниците излишни. Механизацията бе станала причината средните прослойки на обществото да се сринат без остатък. Ако един робот може да върши работата ти що-годе задоволително и за по-малко пари, я получаваше. Машините караха хората да свалят цените на услугите си все по-ниско и по-ниско, за да могат да се конкурират с тях. Даже осигуряваха програмите, с които населението си търсеше работа и се надпреварваше да сваля изискваното си заплащане все повече и повече. Ако искаш по-малко от една машина, може и да получиш достатъчно пари за храна. И нищо друго. Преди живеехме със заблудата, че роботите ще покорят света ни с помощта на ята дронове-убийци, бойни роботи с размерите на жилищни блокове и терминатори със светещи червени очи. А сега ни заливаше море от механизирани роботи-касиери в местните супермаркети и бензиностанции; опции за онлайн банкиране; самоуправляващи се таксита и фини системи за диагностика в болниците. Ботовете заеха местата ни, един по един.