И ето ни сега — в най-зависимото от машини общество в историята на човечеството. Забогатях и построих династията си с помощта на същите тези роботи, които превърнаха Земята в бедняшко гето.
Баща ми не си спомняше момента, в който северноамериканците са кацнали на луната, но ми каза, че старият Мао де Феро го е направил. Беше седнал да пие в един бар в Бело Хоризонте. По телевизията излъчваха някакъв футболен мач и Мао де Феро почти се сби със собственика на бара, защото настояваше да превключат на предаването за приземяването на луната. Това е исторически момент, каза. Няма да видим нищо по-велико, докато сме живи. „Фалшиво е!“, извикаха другите посетители в бара. Заснето в някакво холивудско студио. Но баща ѝ се изправи пред телевизора и се втренчи в черно-белия запис, сякаш безмълвно предизвикваше останалите да се опитат да превключат обратно на футболния мач. Спомням си и момента, в който Макензи изпратиха роботи на луната. Аз също бях в един бар, заедно със студентите, с които си помагахме в ученето и разменяхме записки. Бях се върнала у дома в Миназ Герайс, където се намираше ДЕМИН — институтът по минно инженерство, за да продължа следдипломното си образование. Изпъквах още повече на фона на множеството в Ору Прету. Не — бях направо уникална. Нямаше нито една друга жена. Мъжете бяха малко прекалено любезни и приветливи. Аз също не исках да ме изолират, затова пиех бира с тях в бара. Съдържателят превключваше между спортните канали и за миг мина през една новинарска емисия. Зърнах луната, машините и следите от гуми. Изкрещях на съдържателя: „Хей, хей! Остави го!“ Бях единствената в целия бар, която гледаше екрана; единствената, която наблюдаваше този исторически момент. Австралийците от „Миньорска Корпорация Макензи“ бяха изпратили на луната роботи, които да търсят редки земни руди за нуждите на индустрията на информационните технологии. „Защо не гледате?“, искаше ми се да извикам на останалите в групата ми. „Защо не виждате онова, което виждам аз? И се наричате инженери?“ Докато гледах екрана, почувствах как изведнъж ми просветва и как истината проблясва пред очите ми. Бях затаила дъх; сърцето ми сякаш прескачаше всеки трети-четвърти удар. Усещах как невъзможното става не просто възможно, а постижимо. От мен. След това новинарската емисия продължи със следващата история — наближаваше краят на предаването. Никой не се интересуваше от новините, свързани с космоса и науката. Далеч по-популярни бяха клюките около живота на топмоделите и известните актьори от сапунките. Излязох във вътрешната градина на бара, седнах на ниския зид под дърветата и вдигнах поглед към нощното небе. Видях луната. „Там горе вече има машини“, казах си, „чиито собственици трупат пари с всеки изминал час.“
Баща ми дойде да ме види. С автобуса. Веднага разбрах, че носи лоши новини. Ору Прету беше далеч, но ако беше имал тази възможност, баща ми с удоволствие щеше да дойде с кола. Бизнесът му беше фалирал. Вече никой не купуваше скъпи модели на Мерцедес — даже не и в Бара. Баща ми беше далновиден — вече беше изплатил апартамента, а и беше заделил достатъчно пари, за да завърша образованието си. Стига да успеех да го направя в близките две години и да си спестях трупането на бутилки бира в хладилника всяка седмица. Но с бизнеса се беше свършило и за човек на неговата възраст нямаше надежда да успее да се преобразова за условията на машинно-управляваната икономика, камо ли пък да си намери работа в нея. Усещах в него съжаление, но и гордост — беше направил всичко, на което беше способен, и не се беше предал до последно. Вината не беше негова, а на пазара.
След това Девата на Туберкулозата пристигна и разруши всичките му планове със замах. Кайо, най-малкият син; моето братче. Кайжиньо — изтърсакът в семейството, както го наричахме. Той така и не се беше изнесъл от къщи — изглеждаше, че ще си остане завинаги на тринадесет. С течение на времето уволненията, разводите и семейните раздори накараха останалите седем деца на мама Корта да се върнат в къщата ѝ. Всички, освен мен. Ученото дете; детето, на което можеше да се разчита. А след това Кайо вдиша НРТ туберкулозни бацили — някъде в автобуса или пък в класната стая, или пък по време на църковна служба. По онова време имаше три вида туберкулоза — МРТ, ЕРТ, НРТ. Мултирезистентна, екстензивно резистентна и напълно резистентна. Мултирезистентната туберкулоза не се влияеше от антибиотици от първо поколение. Екстензивно резистентната туберкулоза не се влияеше дори от антибиотиците от второ поколение, които на практика представляваха токсични химиотерапии. А напълно резистентната… И сами се досещате. Наричахме я Бялата Дева. Бялата Дева, която влетя в дробовете на Кайо и започна да расте като бурен.