Мама превърна една от стаите в санаториум. Запечата я с пластмасово фолио. Татко сглоби климатик за нея. Не можеха да си позволят болницата, нито пък лекарствата. Купуваха различни лекарства, чието действие все още не беше доказано, на черния пазар — руски биофаги, които още се разработваха; химиогенетични фармацевтични препарати. Върнах се у дома. Разговарях с Кайо през фолиото. Не беше безопасно да се влиза в стаята. Мама му оставяше храна на подноси, които братята и сестрите ми бяха свили от МакДоналдс, и ги плъзваше към него през два плътни слоя пластмаса. Кайо увиваше отпадъците в по два плика. Видях го; видях татко, който беше уморен до смърт; видях как майка ми говори на светците и оришите си. Видях как братята, сестрите и племенниците ми се борят да намерят по някой реал, откъдето успеят: продаваха метали за скрап, занимаваха се с прекупвачество, организираха лотарии с животни. Кайо щеше да умре, но не можех да обвинявам семейството си, че заделя и последното сентаво с отчаяната надежда, че може да му се помогне. Вече не можеха да си позволят да ми помогнат с пари за образованието. Но имаше един начин, по който все пак можех да го завърша. Рекламите се бяха появили във всички списания и сайтове с обяви за работа едва седмици, след като Макензи кацнаха на луната.
Подадох молба да работя там.
Академичният ми наставник ми помогна с молбата за заем. Дисертацията ми на тема „Соларна дестилация на редки земни елементи от лунен реголит“ ме беше направила ценно попълнение за фирмите, които искаха да се занимават с развойна дейност на луната. Сключих договор с Метали Макензи. Молбата ми беше одобрена и получих заема.
В края на седмицата се прибрах у дома. Можех да си позволя да летя дотам. Отидох в бара и видях тревата, която беше пораснала по калдъръма на Нимайер. По покривите на блоковете и в празните рамки на прозорците бяха поникнали храсти. Авенида Сернамбетида бе пълна със сергии и грубо сковани подслони, а всеки блок беше обвит с водопроводи и електрически кабели, които пълзяха по стените като увивни растения. В средата на всяко кръгово движение на улиците бяха струпани варели за вода и соларни панели. Футболният стадион, Олимпийският парк, изтръгнатите седалки, липсващите парчета от покрива, отнесени от последната буря. Градът се разпадаше. Планетата се разпадаше.
Апартаментът беше претъпкан, но отделиха една стая само за мен. Кайо още спеше в пластмасовата си пещера. Вече беше на кислородни машини. Той и аз, затворени в отделните си стаи: умиращият принц и принцесата на бала. Ден и нощ — включени телевизори, хора, които идват и си отиват, съпрузи, съпруги и партньори, както и техните роднини; членове на семейството, които всъщност не бяха членове на семейството. И майка ми — толкова едра, че се клатушкаше при всяка стъпка, която държеше всички под контрол с мощния си вик. Същата вечер излязох на балкона и видях луната. Йеманджа, моята богиня. Само че сега не се издигаше от морето; сега се носеше далеч горе, над този свят, който се завърташе към нея. Планетата сякаш ме обръщаше лице в лице с нейния поглед. Водата на могъщия океан бе неустоимо притеглена към нея. За мен се отнасяше същото. О, да — абсолютно същото.
Подготовката за луната ми се стори просто прекрасна. Бягах, плувах, вдигах тежести и ходех на кардио. Бях жилава, целеустремена и невероятно силна. Обожавах мускулите си. Мисля, че направо бях влюбена в себе си. Не бях просто Желязната Ръка — бях Желязната Жена.
Южноамериканският тренировъчен център се намираше в Гвиана, близо до площадката за излитане на Европейската космическа агенция. Когато излизах да бягам, чувах рева на двигателите на орбиталния ускорителен блок, които тъкмо се включваха на мощност. Звукът ме разтреперваше, докато не оглушеех. Разтърсваше целия свят. След това виждах дирята от пушек, която се виеше нагоре, и тънката, черна игла на върха на орбиталния самолет, който също се приготвяше за полет. Далеч, далеч оттук. Гледката ме караше да плача. Всеки път.