Ето какво е интересното в подготовката за луната: тя всъщност не те подготвя за луната, а за излитането. Фантастичното ми тяло беше напълно излишно в лунни условия. Планетата бавно щеше да го разруши. Щеше да ме превърне в себе си.
Не бях единствената жена, но се брояхме на пръстите на едната ръка. Учреждението в Короу беше като ДЕМИН на стероиди. Престоят на луната напомняше на участие в огромен колежански отбор по футбол, само че в космоса. Осъзнах, че тук не е безопасно. Луната можеше да те убие по хиляда различни начина, ако се покажеш глупав, нехаен или мързелив, но най-голямата опасност бяха хората наоколо. Луната не беше свят, а подводница. Отвън дебнеше смъртта. Аз и спътниците ми щяхме да бъдем като в затвор. Нямаше закон и справедливост — само началството. Луната беше като новооткрита земя, която граничеше с нищото. Нямаше накъде да избягаш.
Тренировките преди излитането отнеха три месеца. Обучение в камера-центрофуга, в условия на свободно падане — всичко се провеждаше в един прастар A319 над Южния Атлантически океан, а аз повръщах всеки път, когато започнехме да се спускаме. А и тренировките за употреба на костюмите — скафандрите бяха огромни и разтракани, нямаха нищо общо с леките космокостюми, които имаме сега. Опитайте се само да занитвате бурми с ръкавици като онези! Но мен ме биваше. Фината работа не беше проблем за мен. Обучение в условия на ниско налягане, обучения в условия на нулево налягане. Производство в условия на слаба гравитация и в условия на вакуум. Роботика и кодиране на триизмерни принтери. Три месеца! Нямаше да ми стигнат дори три години. Три живота.
Преди да се усетя, до излитането оставаха само три седмици. Върнах се у дома. Татко устрои парти на покрива на блока ни. Обичаше да се възползва от всяка възможност за барбекю. Всички ми повтаряха колко невероятно добре изглеждам. Беше страхотно парти — радост, примесена със саудаде. Беше опело приживе. Всички знаеха, че няма да се върна.
Кайо почина три дни преди излитането. А в моята първа мисъл нямаше тъга от загубата; вместо това, през ума ми мина: „Толкова ли не можа да почакаш? Седмица или дори пет дни?“ Защо трябваше да се опитваш да провокираш чувствата ми, когато са вече погълнати от Луната над нас и онази звезда, която грееше все по-ярко на утринното небе с всеки изминал ден — корабът, който обикаляше по орбитата около нея и се приближаваше все повече към Земята. Най-вече бяха погълнати от черната птица, която чакаше да излети от хангар 6 по пистата.
Затова ме обзе гняв, а после — вина. Помолих ги да ме пуснат в отпуск по семейни причини. Отказаха. Не можело да рискувам да ме заразят толкова скоро преди деня на излитането. Бацилите биха се разпространили като пожар в затворените пространства на кораба и сградата на повърхността. Луната беше една огромна стерилна зала. Имаше ежедневни проверки за заразни болести, паразити и насекоми. На луната не биваше да има вредители.
Семейството ми изгори Кайо, за да умъртви Бялата Дева, докато караха мен и колегите ми в херметизиран автобус до космическия самолет. Бяхме упражнявали процедурата по качването на борда поне десет пъти в хангара, но пак се притискахме развълнувано към затъмнените прозорци, за да зърнем орбиталния ускорителен блок, който блестеше под слънцето, черен и гол. Усещането за мощ, за силата на човешките способности, беше толкова силно. Много от мъжете се разплакаха. Мъжете са си такива — лесно е да ги разчувства човек.
Заехме местата си, облечени в скафандрите с шлемовете, и закопчахме коланите. Нямаше прозорци, а екраните бяха угасени. Вече се бяхме упражнявали в това двадесетина пъти, но пак се измъчихме с каишките и проверките за безопасност, които трябваше да направим. Не бях готова. Няма как да се подготвиш за такова нещо. Не можех да спра да си мисля за резервоарите с водород зад и пред мен; за резервоара с кислород под краката ми. Бях се вкаменила от ужас. Но после намерих нещо отвъд този страх — не спокойствие, не красота, не примирение или безпомощност, а твърдост и решимост.
В следващия момент ОУБ се задвижи и се насочи с тракане към пистата, на която имаше вдлъбнатини от дългия престой на гумите му. Оттогава минаха петдесет години, но си спомням всичко толкова ясно. Почувствах как завиваме към правата отсечка на пистата и как спираме неподвижно за момент, а в следващия миг се включиха двигателите. Боже мой! Каква сила! Няма как да сте усещали такова нещо, дори да сте се возили в БАЛТРАН. Сякаш всяка частица от тялото ви крещи. Тогава открих какво има зад решимостта, която стоеше зад страха: възбуда. Никога не съм правила по-еротично нещо.
Двигателите спряха. Последва лек трус, който означаваше, че товарната камера е била освободена. Настъпи свободно падане. Усетих как стомахът ми се свива болезнено, а киселината се надига нагоре и изгаря гърлото ми. Да повръщаш с шлем не е просто отвратително. Може и да те удави. След това усетих как центробежната сила ме дърпа зад пъпа и разбрах, че сме прихванати в орбита и започваме да се движим към космическия кораб. Откопчахме коланите. Изтласках се към отворената врата на шлюза. Тя изглеждаше прекалено малка, за да мога да мина дори аз, каквато бях дребна. Но успях — всичките двайсет и четирима от нас успяха.