— Робърт Макензи ще иска да компенсира по някакъв начин загубата си.
— Разбира се. Ние бихме направили същото. Но Рафа ще види в това поредния злобен ход в името на личната вендета на Робърт Макензи.
— И какво предлагаш, Лукас?
— Повече хладнокръвие, мамо. Нищо повече.
— Хладнокръвие като това на Лукас Корта?
— Рафа е бу-хведжанг. Не се опитвам да оспоря позицията му, нито пък искам да уроня престижа му. Но може би е време да делегираме някои от отговорностите му на други лица?
— Продължавай.
— Той е лицето на Корта Хелио. Нека си остане такъв. Нека бъде фигурант. Нека присъства на съвещанията и срещите с представители на други фирми. Нека продължи да седи начело на заседателната маса. Но нека започнем да ограничаваме влиянието на решенията му върху дейността на компанията — постепенно и деликатно.
— Какво искаш, Лукас?
— Нищо, освен добруването на компанията, мамо. Нищо, освен добруването на семейството.
Лукас Корта целуна майка си за сбогом: два пъти, както се прави с членове на семейството. По една целувка на всяка буза.
На двадесет километра по пътя от Огнището, спътникът на Робсън Корта-Макензи го събуди, като му пусна песен. Момчето хукна към наблюдателното прозорче в предната част на влака и притисна ръце към стъклото. За едно единадесетгодишно момче, гледката на столицата на рода Макензи никога не остаряваше. Влакът беше предназначен за частно ползване на семейството — по крайбрежието на Океана на Бурите, покрай източната линия, наричана Първа Екваториална линия: шест железопътни линии, всяка от които — три метра широка. Чисти и блестящи на светлината, която се отразяваше от Земята, те обикаляха около цялата планета. Експресът беше наистина бърз — пристигаше от посоката на Джинжонг, изскачаше сякаш от нищото и изчезваше нататък като размазано петно от проблясъци. Гледката от предния прозорец на влака напрягаше Рейчъл, но Робсън я обожаваше.
— Виж, извозвач от клас Ган — каза той, когато влакът подмина масивния, дълъг товарен влак на релсите за бавно движение.
След това моментално го забрави, защото видя как на източния хоризонт се издига второ слънце — точица светлина, която беше толкова ослепително ярка, че стъклото автоматично потъмня, за да предпази очите им. Точицата се разшири до размерите на кълбо. Носеше се като мираж по ръба на света, все така далечна и блестяща.
— Пристигаме в Огнището след пет минути — обявиха спътниците.
Рейчъл Корта заслони очи с длан. Бе виждала този феномен много пъти: точицата танцуваше и блестеше на хоризонта, докато най-накрая не се разкриваше пред тях отблизо. Гледката бе все така величествена. Блясъкът на светлините изпълваше цялата наблюдателна кабина. След това влакът минаваше в сянката на Огнището.
Огнището обхващаше и четирите вътрешни линии на Първа Екваториална. Вагонните талиги вървяха по две отделни външни линии — стоманени, а не маглев като новите. Виждаха се прозорците и лампите на жилищните модули, които висяха на двайсет метра над релсите и хвърляха сянка върху тях. Над тях се намираха сепараторите, грейдерите и топилните пещи. Над всичко се извисяваха параболичните огледала, които фокусираха слънчевата светлина върху конверторите. Огнището представляваше влак, дълъг десет километра, който се движеше по Първа Екваториална линия. Пътническите експреси, товарните влакове и ремонтните влакове минаваха под и през него, сякаш беше огромен, сложен мост. Движеше се без почивка, неизменно с точно десет километра в час, и завършваше една обиколка в рамките на един лунен ден. Където и да се намираше, слънцето винаги се падаше точно над него, като че ли беше пладне, а лъчите му огряваха огледалата и топилните му пещи. Родът Сун наричаше високата си, остра стъклена кула на върха на планина Малапърт „Кулата на вечната светлина“. Макензи презираха надутите им превземки. Те бяха онези, които живееха под вечната светлина. Светлината ги обливаше, пропиваше се в тях и ги обогатяваше; изпиваше ги и ги правеше все по-бледи. Родени без сенки, Макензи носеха тъмнината вътре в самите себе си.
Вагонът мина под предницата на Огнището и потъна в изпъстрен със светлини мрак. Полузабележимите лампи постепенно се превърнаха в товарен влак, който тъкмо изхвърляше натоварения на него реголит под формата на куп архимедови винтове. Вагонът постепенно забави ход, докато си обменяше необходимата информация с ИИ-тата, които помагаха в управлението на Огнището. Това беше любимата част на Робсън. Няколко куки уловиха вагона, издигнаха го от релсите и го прибраха на мястото му в депото, при останалите пътнически вагони на Метали Макензи. Люковете се скачиха един с друг и налягането се изравни.