— Добре дошъл у дома, Робсън Макензи.
Острите слънчеви лъчи прорязваха покривните панели. Бяха толкова ярки, че изглеждаха почти твърди. Коридорите към сърцето на Огнището се охраняваха с помощта на палисада от светлина — огледала, които насочваха слънчевите лъчи към топилните пещи. Рейчъл бе минавала по този път хиляди пъти и всеки път усещаше тежестта и горещината на хилядите тонове разтопен метал над главата си все така ясно. Той означаваше опасност, богатство и сигурност едновременно и представляваше единственият щит на Огнището от жестоката радиация. Населението усещаше присъствието му непрекъснато: разтопеният метал над главите им беше като стоманена пластина, поставена над пукнатината в някой череп. Бе фино балансиран и опасен. Един ден системата може би щеше да поддаде, а металът щеше да се стовари над главите им. Но този ден нямаше да бъде днес; нямаше да бъде един от нейните дни. Нямаше да се случи, докато е жива.
Робсън тичаше пред нея. Бе зърнал Хадли Макензи до вратата към съседното отделение — той беше любимият му чичо, въпреки че ги деляха едва осем години. Хадли е син на патриарха Робърт от късния му брак с Джейд Сун. Значи наистина му беше чичо, но на практика, по-скоро приличаше на по-голям брат. От браковете на Робърт Макензи се раждаха само синове. „Съпруг на цялата луна“, шегуваше се понякога старото чудовище. Чрез селективните аборти, изследванията на ембрионалното развитие и хромозомното инженерство, от шега тези думи се бяха превърнали в истина. Хадли вдигна Робсън и го подхвърли високо във въздуха. Момчето се наслаждаваше на полета си и се смееше, а в следващия миг силните ръце на Хадли Макензи го уловиха отново.
— Значи си успяла да се наложиш на бразилеца — каза Хадли и целуна заварената си племенница от двете страни на лицето.
— Понякога ми се струва, че той е детето, а не Робсън — отговори тя.
— Мисълта Робо да порасне при тях ми е омразна — продължи Хадли.
Беше нисък, жилав и як, сякаш направен от жици и стомана. Мускулите и сухожилията му се очертаваха ясно. Острието на Макензи. Целият беше покрит с лунички заради честите си посещения в слънчевите стаи. Петънца, петънца, петънца: приличаше на леопард в човешки облик. Непрекъснато се чешеше по пъстрата кожа. Прекарваше прекалено много време под слънчевите лампи, за да трупа витамин D.
Това не беше правилното място, където човек да научи едно дете как да се грижи за себе си.
— Съобщение от Робърт Макензи — оповести Камени, спътничката на Рейчъл.
Израженията на Хадли и Робсън подсказват на Рейчъл, че са получили същото известие.
— Рейчъл, любов моя. Радвам се, че Робсън е здрав и читав и че се върнахте обратно у дома. Извънредно съм доволен. Елате да се видим.
Гласът беше мек, с все още различим западноавстралийски акцент и звучеше нереално. Робърт Макензи не звучеше така от особено отдавна; и тримата в лобито вече бяха родени, когато гласът му се бе изменил. Изображението в лещите им не беше на Робърт, а на аватара на спътника му: Червеното Куче, символът на града, където бе роден този амбициозен мъж.
— Ще те заведа при него — каза Хадли.
Тримата се качиха на една капсула, която ги закара до челната част на Огнището — на десет километра нататък по линията. На Рейчъл ѝ се струваше, че задвижваната с маглев капсула усилваше слабите, но непрекъснати вибрации, породени от движението. Бе свикнала с бавното поклащане на Огнището на релсите му — пулса на дома ѝ. Рейчъл Макензи обожаваше да чете като дете. Бе прекосила безбрежни океани на борда на корабите на коравосърдечни пирати и опитни моряци в света от думи, построен с помощта на екраните наоколо. Израснала е в свят на каменни морета, затова това леко полюшване е най-близкото подобие на пътешествие с кораб, което познаваше.
Капсулата рязко намалява скоростта си и се скачва с вратите на спирката. След миг, те се отварят. Рейчъл долавя миризмата на зеленина, гнило, влажна почва и хлорофил. Този вагон представлява огромна, стъклена консерватория. Непрекъснато го огрява ярка светлина, а и се намира в условия на ниска гравитация, затова папратите са израснали до стъписващи височини. Помещението е като зелен трезор, натъпкан със зелени листа, притиснати към извитите ребра на стените. Светлината проникваше до долу на петна, на ивици като по козината на тигър, а слънцето висеше неподвижно горе, застинало във вечен зенит. Всички папрати растат, устремени нагоре към него. Сред тях се чуват птичи свирукания и се мяркат яркоцветни пера. Отнякъде се разнася бухане на бухал. Намират се в райска градина, но Робсън стисва ръката на майка си боязливо. Боб Макензи живее тук.