Между езерцата и ромолящите потоци се виеше пътека.
— Рейчъл. Мила моя!
Джейд Сун-Макензи поздравява доведената си дъщеря с две целувки. Прави същото и с Робсън. Джейд е висока и елегантна, с дълги пръсти и деликатна осанка, която наподобява крехките папрати наоколо. Не изглежда и ден по-стара от момента, в който се омъжи за Робърт Макензи — преди деветнадесет години. Но видът ѝ не заблуждава никое от децата на Робърт. Тя е цялата направена от тънки жици, остри тръни и желязна, неумолима воля.
— Няма търпение да ви види.
Ръчичката на Робсън стисва по-силно дланта на Рейчъл.
— Откакто Корта откраднаха онази сделка с китайците, е в ужасно настроение — подхвърля Джейд през рамо. Забелязва, че Робсън поглежда нагоре към майка си. — Но ще се разведри, когато ви види.
Робърт Макензи ги чакаше в белведер, чиито стени бяха изплетени от папратови клонки. Зелените австралийски папагалчета и дългоопашатите папагали наоколо вдигат глъчка с нестихващото си чуруликане и подсвиркване. Роботи-пеперуди размахват лениво широките си крилца от полимер, в които се преливат всички цветове на дъгата.
Според легендата, столът поддържа Робърт Макензи жив, но един поглед бе достатъчен, за да се разбере истината: животът му се крепеше от несломимата воля, която гореше в очите му. Воля да надвива, да притежава и да не се оставя да му отнемат каквото и да е — дори и мъжделеещата искра живот, която му беше останала. Робърт Макензи имаше воля, която можеше да надвие смъртта. Животоподдържащите системи се издигаха над главата му като корона или ореол. Виещите се тръбички пулсираха, помпите съскаха и се въртяха, моторите бръмчаха тихичко. Опакото на двете му длани бе изпъстрено с бавнозарастващи хематоми, образувани от иглите и тръбичките за дренаж. Никой не беше в състояние да задържи погледа си за повече от частица от секундата върху тръбата, която излизаше от гърлото му. Ароматът на папратите и мирисът на свежата вода не можеха да прикрият напълно миризмата. Стомахът на Рейчъл се обръща, когато усеща вонята от торбичката за колостомия.
— Скъпа моя.
Рейчъл се наведе и целуна изпитите му бузи. Той щеше да забележи и най-малкия признак на колебание или отвращение.
— Робсън — продължи той и разтвори ръце.
Робсън пристъпи напред и се остави да го прегърнат. После — по една целувка на всяка буза от отвратителната, стара мумия. Робърт Макензи беше на четиридесет и осем години, когато предпочете Морето на островите пред Западна Австралия и премести бъдещето и семейството си на луната. Прекалено стар беше. Вярваха, че за нищо на света не би оцелял след изстрелването в орбита, да не говорим за бавната корозия, на която слабата гравитация щеше да подложи костите му, кръвните му телца и белите му дробове, или пък за непрекъснатата атака на гравитацията. Казаха му да остави тази работа на роботите и децата си. Но Робърт Макензи дойде и постави лично основите на многомилионното общество на лунарианците. Нещото в животоподдържащия стол можеше с пълно право да твърди, че е Съпруг на луната. Беше на сто и три години и бяха необходими около дузина ИИ-та, за да следят непрекъснато състоянието на тялото му, но го крепи същата тази воля, която сега блести в бледосините му очи.
— Добро дете си ти, Робсън — изхриптя Робърт в ухото на момчето. — Добро дете. Радвам се, че отново се върна там, където ти е мястото. Далеч от онези разбойници, Корта.
Сухите, тънки пръсти сграбчиха момчето като птичи нокти и го разтърсиха леко.
— Добре дошъл у дома.
Робсън се откъсна от хватката на слабата ръка.
— Няма да позволим да те откраднат от нас.
— Съпругът ми има идея — обади се Джейд Сун, застана зад стареца и опря едната си длан на рамото му. Ръката ѝ беше слаба и изящна, с красиво лакирани нокти, но Робърт Макензи сякаш се преви под тежестта ѝ. — Защо да не оженим Робсън?
Здравейте, мамо и Кеси. А, и децата — ако четете това, поздрави! Знам, че не пиша много напоследък, но имам добро извинение. И така: както написах в онзи кратък имейл, който едва имах време да ви изпратя, сега работя за Драконите. Корта Хелио. Миньорите на хелий-3.
Работя за Корта Хелио. Пиша го втори път, за да може напълно да възприемете този факт. Това означава, че още от този момент нататък, никога повече няма да ми се налага да се безпокоя за сметките си за кислород, вода, въглерод или мрежа, поради което и мога да ви изпратя това. Не мисля, че съм способна да ви обясня какво означава да не трябва да се притесняваш повече за Четирите Основни. Като да спечелиш от лотарията — само че вместо да ти дадат десет милиона долара, ти позволяват да продължиш да дишаш.