— А, Хейтор — още нещо.
— Да, сеньор?
— Не ме разочаровай.
Съвършената ямка на левия хълбок на Лукасиньо Корта е обсипана с вече засъхнали капчици сперма. Момчето повдигна внимателно ръката на Григори Воронцов и се измъкна от прегръдката му. Протегна се, стегна мускули и изпука със ставите си. Младежът от Воронцови е тежичък. И ненаситен. Пет пъти поред понечваше да заспи, но се будеше от унеса, защото усещаше бодливата му брада върху лицето си, чуваше шепотът му в ухото си — „Хей, хей!“ — и усещаше твърдия му пенис да пулсира, притиснат към вътрешната страна на бедрото му.
Лукасиньо знаеше отпреди, че Григори си пада по него — „страшно много“, както бе казала Афуа от тяхната компания по време на една от онези момичешки игри, в които не ти казват правилата, но те наказват жестоко, ако ги нарушиш, но си нямаше представа, че е толкова опитен в чукането. Можеше да го прави с часове — непрестанно, дълбоко и силно. Беше безмилостен. А и доста щедър, когато дойдеше време да върне услугата. На Лукасиньо едва му беше останал дъх — не можеше дори да стене. Кой би познал каква страст се таи в младежа, който седеше отсреща на масата по време на ежеседмичния семинар на випуска? Беше страхотно, наистина велико — най-хубавият секс, който някога беше правил с момче, но засега му стигаше. Стигаше му.
С какво можеше да му се отплати за полученото? Със сладкиш. Откакто баща му го беше лишил от пари, не може да си позволи повече. Докато Григори хъркаше, Лукасиньо започна да рови из хладилната кутия. Беше почти толкова празна, колкото тази на Ариел, но имаше достатъчно продукти, за да направи малко шоколадови сладки. Две тави. Междувременно си мислеше за следващото легло, в което щеше да спи. Не можеше да остане в това и довечера. Нямаше да може да понесе още една такава нощ. Лукасиньо капна малко от личния запас от тетрахидроканабинол на Григори. Предишната вечер бяха преплели тела на дивана и пушеха от него, като си подаваха електронната цигара и си разменяха по някоя целувка. Лукасиньо се обърна и хвърли поглед към силуета на Григори, проснат като морска звезда на леглото. Толкова беше космат. Слуховете за представителите на рода Воронцов се бяха оказали верни: бяха космати и странни. Докоснати от космоса. Лукасиньо беше чувал легендите. Воронцови бяха наследници на Валери, първият им патриарх — олигарх, който беше инвестирал огромни суми в строежа на една частна летателна площадка в Централна Азия. Където и да беше това. Бяха построили орбиталните прихващачи — два космически кораба, които обикаляха непрекъснато по траектория с формата на осмица около луната и Земята; тяхно дело бяха и БАЛТРАН, и железопътните линии. Космосът ги беше променил. С всяко поколение ставаха все по-странни: чудати, дългурести създания, родени в условия на свободно падане. Хората не бяха зървали никой от екипажа на двата космически кораба от години. Говореше се, че не можели да слязат на повърхността — гравитацията щяла да ги смачка, като че ли са декоративни пеперуди. Но никой в семейството им не бил толкова странен, колкото самият Валери. Бил още жив, а тялото му се било превърнало в огромна, чудовищна маса — толкова разплута, че запълвала цялото ядро на космическия кораб. Според някои легенди бил на борда на „Св. Петър и Павел“, а според други — на „Александър Невски“. По това се разбираше, че в историята има истина. Относно измислиците, хората са винаги единодушни.
Лукасиньо изтри с длан стъклото на готварския панел, за да може да погледне тавите. След това премести притеснения си поглед към Григори. Сега не е подходящият момент за звяра да се събуди. Изминаха още няколко минути и Лукасиньо извади сладките и ги остави да изстинат. Почувства сянката, която Григори хвърли върху него, още преди да усети как косата и мускулите му се притискат към него.
— Ехо.
— Ехо.
— Какво правиш?
— Пека.
— А какво?
— Шоколадови сладки. Много са хубави. Сложил съм хашиш вътре.
— Винаги ли готвиш така?
— Как?
— Гол.
— Така се чувствам по-естествено.
— Много е готино.