— Колко време…
— Две пълни обиколки. Шестнайсет километра.
— Не забелязах…
— Никой не забелязва. Така трябва.
— От кога…
— Никой не знае със сигурност, но поне откакто се помня. Идеята е, че маратонът всъщност никога не свършва. Някои бегачи спират, други се присъединяват на тяхно място. И редуваме светците. Това е моята църква. В нея се лекувам. В нея намирам убежище. В нея мога да спра да бъда Карлиньос Корта.
Марина започваше да усеща натоварването от шестнадесетте километра в бедрата и прасците си. Беше тренирала бягане и по време на подготовката си преди излитането за луната, но с неохота. Това беше различно. Част от нея щеше завинаги да остане в групата и да продължи да обикаля в безкрайния молитвен кръг. Нямаше търпение да се върне.
— Благодаря — каза. Ако станеше прекалено многословна, щеше да развали момента. — А сега какво ще правим?
— Сега — отговори ѝ Карлиньос, — ще се изкъпем.
Аналийс Макензи слизаше по спираловидната стълба, която започваше от спалнята и водеше в помещение, което напомняше вътрешността на муха: силно увеличена и уголемена, възпроизведена в невероятен детайл. Крилете се изпъваха — основни крила и халтери; виждаха се фасетките, от които бяха съставени очите; различаваха се влакънцата по крачетата и хоботчето; около главичката ѝ свистяха наночипове и протеинови процесори. В центъра на помещението беше седнал Уегнър, обърнат с гръб и гол — имаше навика да съблича дрехите си, когато искаше да се съсредоточи в нещо, и отваряше, затваряше, увеличаваше и наслагваше един върху друг различни образи на споделения от двамата екран. Беше главозамайващо и объркващо, а часът беше четири и половина сутринта.
— Ана.
Тя не мислеше, че е издала звук, който да я издаде, но Уегнър все пак беше доловил присъствието ѝ на фона на бръмченето, съскането и скърцането, които се разнасяха непрекъснато. В началото на пристъпите на безсъние, сетивата се изостряха, а човек започваше да прелива от неспокойна, неизчерпаема енергия. Това състояние беше ново за него.
— Уегнър, сега…
— Погледни това.
Уегнър се облегна назад в креслото си, протегна ръка и прегърна Аналийс през бедрата. Другата му ръка завъртя изображенията на разчленената муха през стаята.
— Какво е това? — попита Аналийс.
— Това е мухата, която се опита да убие брат ми.
— Преди да си направиш прибързани изводи, не бях аз, нито пък някой от семейството ми.
— О, сигурен съм в това.
Уегнър се протегна, извади една намотка протеинова жица от отворената вътрешност на мухата и махна останалата част от животното от екрана.
— Виждаш ли? — каза той и завъртя ръка, за да увеличи образа, докато той не изпълни малката стая: мозък, съставен от оплетени нишки протеин. — Зная, че по принцип не си запозната с тези неща.
Аналийс работеше в една фирма, която разработваше системи съгласно принципите на металогиката, и свиреше на ситар в един оркестър за класическа персийска музика.
— Хейтор Перейра не е знаел какво да търси. Дори онези от отдела по научноизследователска и развойна дейност не са знаели. Отне ми известно време да го открия, но в мига, в който го видях, разбрах, че трябва да е това, увеличих го, и… Всичко се вижда в молекулите — все едно е надраскала подписа си върху всичко, но трябва да знаеш какво търсиш и как можеш да го видиш.
— Уегнър.
— Прекалено бързо ли говоря?
— Да. Мисля, че симптомите започват да се появяват.
— Не е възможно. Прекалено рано е.
— Случва се все по-рано и по-рано.
— Няма как да е така! — сопна ѝ се Уегнър. — Денонощието е едно и също. Изгрев, залез. Няма как да се промени. Елементарна астрономия.
— Уегнър…
— Извинявай. Извинявай.
Той я целуна по корема и усети как мускулите под меднозлатистата ѝ кожа се свиват. Обожаваше това безкрайно, защото не беше механика, код или математика — беше биологическа и химическа реакция. Но можеше да усети промяната — така, както усещаше слънцето, което се спускаше зад хоризонта. Мислеше, че настроението му е породено от интересните му открития и отдадеността му, но всъщност непрекъснатият му жив интерес се поддържаше от безсънието. Когато в небето имаше пълна Земя, той можеше да работи неуморимо с дни наред.
— Трябва да отида в Меридиан.
Почувства как Аналийс се отдръпва от него.
— Знаеш колко много мразя да ходиш там.
— Там се намира жената, която е проектирала този процесор.
— Преди не си правеше труда да си измисляш извинения.
Той отново я целуна по стегнатия стомах, а тя прокара ръка по врата му и зарови пръсти в косата му. Аналийс миришеше на ванилия и омекотител. Уегнър вдъхна аромата ѝ дълбоко, след което се откъсна от нея.