— Лукас вярва, че не е добра идея да инвестираш в неща, които не разбираш.
— Лукас Корта е мъдър човек — отговори ѝ Видия Рао с усмивка.
Вратите към залата се отвориха. Интериорът се състоеше от ниски масички, меки дивани, облицовани с изкуствено отгледана кожа, и подбрани с много вкус произведения на изкуството.
— Ако не се лъжа, е време да вървим.
— Не бива ли да изчакаме Орела? — попита Ариел.
— О, той не е поканен — отговори Видия Рао. — Марин ще ни служи за свръзка.
И то кимна на известния готвач.
— Обстановката е доста неофициална — каза съдия Риеко, която тъкмо бе стигнала до вратите. Тя остана отвън с Найлс Ханрахан, а Ариел последва Видия Рао в стаята. След това обслужващият персонал затвори вратите и заседанието на Павилиона на Белия заек започна.
— Ехо.
Коджо Асамоа лежеше с лице, обърнато към стената. Около него се стрелкаха медицински ботове. Когато чу гласа на Лукасиньо, той се обърна изненадано и се изправи седнал.
— Ехо!
С едно махване на ръката отпрати медицинските машини, които се струпаха в ъглите на стаята; ако бяха хора, щяха да изглеждат загрижени. Достъпът до медицинския център не беше толкова лесен, откакто Лукасиньо се бе разбунтувал срещу семейството. Но Григори Воронцов му беше помогнал — в целия випуск нямаше по-добър програмист от него.
— Какво си облякъл?
Лукасиньо се завъртя, за да покаже долния гащеризон за космокостюм. Дрехите, които Ариел му принтира, бяха от първо качество и в крак със съвременната мода, но той само ги пробва веднъж и ги прибра в раницата си, откъдето така и не ги извади повече. Гащеризонът за космокостюм му допадаше повече. Караше го да прилича на секси бунтар. Изпъкваше в тълпата; хората го заглеждаха, където и да отидеше. А това беше много хубаво. Кой знае — този стил можеше и да стане модерен заради него.
Целуна Коджо по устата, сякаш беше малко момче.
— Как е?
— Скука, скука, скука, скука, скука.
— Но си добре, нали?
Коджо се облегна назад с ръце зад тила.
— Все още продължавам да си изкашлям дробовете, но поне вече мога да си седна на задника.
Повдигна лявото си ходило, на което имаше ботуш, който на пръв поглед наподобяваше част от космокостюм. Между него и леглото се точеха няколко тръбички.
— Правят ми нов палец. Вече принтираха костта и стволовите клетки. Ще съм напълно възстановен след около месец.
— Донесох ти нещо.
Лукасиньо извади един запечатан плик от раницата си и го отвори. Медицинските ботове се засуетиха тревожно наоколо, когато сензорите им отчетоха наличие на шоколад, захар и ТХК. Коджо се повдигна на лакът, взе шоколадовата сладка, която Лукасиньо протягаше към него, и я подуши.
— Какво има вътре?
— Нещо весело.
— Чух нещо за теб и Григори Воронцов.
— Откъде?
— От Афуа.
— Този път не греши.
Коджо се изправи в леглото. Физиономията му придоби объркано изражение.
— Какво е станало с Джинджи?
— Изключих го.
Да изключиш спътника си беше все едно да си свалиш дрехите. Или кожата.
— Афуа каза, че си избягал от семейството. И че баща ти ти е спрял издръжката.
— И за това не греши.
— Еха. — Коджо се вгледа внимателно в Лукасиньо, сякаш търсеше да открие по него следи от прегрешения или пък паразити. — Но си дишаш нормално, нали?
— Той никога не би ми спрял кислорода. Баба никога не би му простила такова нещо. Много ме обича. И вода имам, но е спрял да ми плаща сметките за въглерод и информация.
— Откъде взимаш пари?
Лукасиньо разпери пачка банкноти като ветрило.
— Имам една доста услужлива леля.
— Никога досега не бях виждал такива. Може ли да ги помириша? — Коджо повдигна банкнотите към носа си и потръпна. — Само като се сетя през колко ръце са минали.