Двамата се загледаха в ивиците светлина, които се стрелкаха по улиците, над покривите и встрани по тротоарите; ту се губеха от поглед, когато изчезнеха в някой проход или зад някой ъгъл, ту се появяваха отново. Далеч под тях, по проспект Бударин, се виеха няколко мънички спирали от светлина: колела, които бяха стигнали до финиш линията. Нямаше значение колко време им е отнело трасето. Нямаше значение кой е бил пръв. Дори самото състезание нямаше значение. Важно беше зрелището — смелостта, бунтарският дух; чувството, че нещо прекрасно е паднало от небето и се е приземило сред безопасния, обикновен живот на луната.
Тази вечер се виждаха още повече гащеризони за космокостюм. Две момчета се украсяваха едно друго със светещата боя, която колоездачите използваха за състезанието. Присъствието на Лукасиньо сякаш правеше събитието още по-специално. Две момичета си пробиха път до него през тълпата. Бяха облечени като мъже-европейци от деветнадесети век: фракове, широки, бели яки, цилиндри и монокъли. Къдриците им подчертаваха нежните лица, а гримът им беше тежък и безупречен. Носеха ръкавици и бастуни. Аватарите на спътниците им представляваха малки дракончета — едно зелено и едно червено. Едното момиче прошепна в ухото му нов адрес и час. Лукасиньо усети как зъбите ѝ леко подръпват металния шип на ухото му. Приятна болка. Напомняха му на Абена Асамоа, която облиза кръвта му на партито по случай лунното бягане.
Момичето, което го спаси, и си подели муджадарата с него, се казваше Пилър. Не принадлежеше на някой знатен род, но се върна с Лукасиньо в апартамента на Коджо и моментално заспа в хамака за гости. Навън още беше светло. Лукасиньо спа до сутринта, според местното време, и ѝ остави няколко пресни кифлички като подарък за довиждане.
По-голямата част от тях обаче занесе на следващия купон. Състоеше се в квадрант Антарес — онази част от града, в която беше най-рано — в общо седем стаи в един блок за групите от университета. Посрещат го двете момичета, които беше видял предишната вечер. Все още бяха облечени като мъже-аристократи от деветнадесети век.
— О, сладкиши — каза едната.
— Но това вече доста остаря — добави другата, прокара пръст нагоре по гащеризона на Лукасиньо и го задържа за момент под брадичката му. Устните ѝ бяха сочни и червени. — Ще трябва да направим нещо по въпроса.
Прекараха остатъка от вечерта в преобличане и гласене на младия Корта. Изкикоти се, докато го събличаха, но беше достатъчно суетен, за да му стане приятно от вниманието.
— Няма значение с кого спиш, нали разбираш?
— Ти си толкова бисексуален, точно като всички останали на спектъра… Обикновен.
— Това, което има значение, е кой си.
— Какво си.
Гримираха го грижливо, смениха прическата му, нарисуваха временни татуировки по кожата му, поиграха си с пиърсингите му и го преоблякоха в най-различни тоалети. Редуваха ретро стиловете със странните си собствени хрумвания и шантавите приумици на новопоявилите се дизайнери; подаваха му ту мъжки, ту женски, ту неутрални дрехи.
— Ето това вече е като за теб.
Беше облечен във вталена рокля от златно ламе от осемдесетте години на двадесети век, маншони и подплънки за рамена. Ансамбълът се допълваше от чорапогащник и червени обувки на висок ток.
— Ама точно като за теб.
Всички наоколо започнаха да кимат одобрително и да надават възхитени възгласи. В първия момент на Лукасиньо му се стори, че е попаднал на бал с маски: турнюри и широки поли; огромни, сложни прически с огледала и клетки с птици, вплетени между кичурите; шапки и високи токове; разкъсани чорапогащници и лъскава кожа; изрязани трика и наколенки. Всички носеха безупречен грим, издържан в най-различни стилове. Изведнъж осъзна, че е попаднал в субкултура, която се състоеше от десетки различни субкултури.
Едно от момчетата носеше в чантата си огледало — старомоден аксесоар, който допълваше тоалета му, — и Лукасиньо разгледа отражението си в него. Изглеждаше зашеметяващо добре. Не беше момиче, нито пък травестит. Беше моко, облечен в рокля. Кичурът му коса беше сресан назад и оформен с гел в прибрана линия. И най-нежното докосване с ружа беше достатъчно да превърне скулите му в хладни оръжия, а очите — в смугли убийци. Движеше се като нинджа на токчета. Не беше момиче, но не беше и съвсем момче.
— Май му харесва — обади се госпожица Цилиндър и Монокъл.
— Май е разбрал кой е — съгласи се госпожица Якичка и Бастун.
Едно от другите момичета го улови за ръката:
— Ей, ти си Лукасиньо Корта, нали? Страхотна рокля. Покажи ми парите! Искаш ли да дойдеш на едно друго парти?
— Къде?
Тя му даде адреса. Едва когато се върна сам в апартамента на Коджо, Лукасиньо осъзна, че мястото се намира в Твѐ — столицата на рода Асамоа. Абена Асамоа можеше също да е там. А онова, което искаше — което наистина, наистина желаеше — беше само онова момиче, което остави обецата на ухото му.