— Странна стая — отбеляза музикантът.
Лукас седеше на един диван. Единствената друга мебел в стаята беше един стол, обърнат право срещу него.
— Акустиката ѝ е съвършена. Проектирана е специално за моя глас, но все пак има най-добрите акустични качества, които някога сте срещали.
— Къде да…
Лукас посочи стола в средата на стаята.
— Вашият глас? — попита музикантът.
— Да — потвърди Лукас тихо и равно, а думите му сякаш изпълниха стаята. Съмняваше се, че може да се намери по-добра стая — било то тук или на Земята. Беше поканил акустични инженери от Швеция, специално за да следят да бъде построена правилно. Обожаваше дискретността ѝ. В незабележимо набраздените ѝ стени, под звукоабсорбиращия ѝ черен под и над подвижния таван, чиято форма можеше да променя по желание, се криеха музикални чудеса. Лукас вярваше, че стаята е единственият му порок. Постара се да обуздае въодушевлението си, когато музикантът отвори калъфа на китарата си. Това беше нов експеримент. Никога преди не беше слушал музикален инструмент тук.
— Ако обичате — кимна Лукас към отворения калъф на пода. — По-добре да не остава тук. Ще наруши движението на звуковите вълни.
След като отстраниха калъфа, музикантът се наведе над китарата си и поде една тиха мелодия. Нотите долитаха до ушите на Лукас тъй ясни и нежни, сякаш слушаше как някой диша.
— Много е хубаво.
— Трябва да чуете как звучи оттук — каза Лукас. — Но тогава, разбира се, няма да има кой да свири.
Музикантът настрои китарата и положи ръце на дървеното ѝ тяло.
— Какво бихте искали да изсвиря?
— На тържеството ви помолих да изпълните една песен — любимата на майка ми.
— „Aguas de Marco“.
— Изсвирете ми я, моля.
Пръстите се вдигнаха над дървото и се задвижиха — по един акорд на всяка дума. Гласът на момчето не беше най-силният или хубавият, който Лукас някога беше чувал — звучеше по-скоро като шепот, сякаш пееше сам на себе си. Но звукът му галеше песента и превръщаше диалога на текста в любовен разговор между певеца и китарата. Гласът и нотите се преплитаха около мелодията, която сякаш се стапяше помежду им и оставаше само разговорът: акорди и текст. Дишането на Лукас се ускори. Всяко от сетивата му беше чувствително като струните на китарата — откликваше живо на музиканта и песента му. Това именно беше душата на саудаде. Това беше свещеното тайнство. Тази стая беше неговата църква, неговото терейро. Беше всичко, което се беше надявал, че ще бъде.
Хорхе, музикантът, завърши песента си. Лукас се постара да овладее чувствата си.
— „Eu Vim da Bahia“? — попита го.
Така се казваше една стара песен на Жоао Гилберто с трудни за овладяване снижаващи се прогресии и сърцераздирателна кулминация. Хорхе кимна. „Lua de Sao Jorge“. „Nada Sera Como Antes“. „Cravo e Canela“. Всички стари песни, които майка му беше донесла на луната от зелената Бразилия. Песните от детството му; песните за заливи, хълмове и залези, които никога не е виждал и никога не ще може да види. Бяха като семена, от които растеше красота — силни и тъжни на фона на сивия ад, който го заобикаляше. Лукас Корта беше разбрал от малък, че живее именно в ада. А единственият начин да промениш ада или дори да оцелееш в него, беше да го подчиниш.
Лукас усети как по лицето му се стича една сълза.
Затихна последният звук на „Por Toda a Minha Vida“. Лукас седеше, неподвижен и безмълвен и чакаше чувствата му да се уталожат.
— Благодаря ви — каза той. — Свирите прекрасно.
Една мисъл бе достатъчна, за да изпрати хонорара на спътника на Хорхе.
— Давате ми повече, отколкото се бяхме споразумели.
— Откога музикантите спорят, че им се плаща твърде много?
Хорхе отиде да вземе калъфа и прибра китарата си. Лукас наблюдаваше с какво внимание и любов се отнасяше към инструмента — как избърса потта от струните, как издуха праха, който се беше насъбрал под прагчетата. Сякаш слагаше дете да спи.
— Тази стая е прекалено хубава за мен.
— Тази стая е като направена за вас — поправи го Лукас. — Елате отново. Следващата седмица. Моля ви.
— Срещу такава сума бих дошъл, щом свирнете.
— Не ме изкушавайте.
И ето — появи се бегла усмивка, размениха се бързи погледи.
— Хубаво е да откриеш някой, който умее да цени класиките — каза Хорхе.
— Хубаво е да откриеш някой, който ги разбира — отговори Лукас.
Хорхе вдигна калъфа на китарата си на рамо. Токиньо отвори вратата на музикалната стая. Дори звуците от приглушени стъпки и скърцането на калъфа звучаха съвършено.