Около фигурите на бойците падаха лъчи светлина. Залата на Ножовете приличаше на тунел от ярки слънчеви лъчи, из които танцуваха прашинки. Двамата мъже — единият висок, другия нисък — подскачаха, танцуваха, финтираха и нападаха. Босите им крака шареха по мекия под — тук осветен, там в сянка. Беше красиво като балет. Рейчъл Макензи ги наблюдаваше от зрителската скамейка до вратата. Робсън беше бърз и смел, но все пак беше още на единадесет години, а Хадли Макензи вече беше мъж.
На луната нямаше закони — само споразумения; и по всеобщо споразумение, далекобойните оръжия не се използваха. Куршумите бяха недопустими в близост до херметизираните помещения и сложните, фини машини. Ножове, палки, гарота; фини оръжия и бавнодействащи отрови; предпочитаните от рода Асамоа малки, живи убийци: това бяха местните средства за подчинение чрез насилие. Войните бяха малки по мащаб и се водеха очи в очи. Рейчъл ненавиждаше гледката на Робсън в Залата на Ножовете. Още повече ненавиждаше любовта и таланта му за техниките, на които Хадли го учеше. Най-много от всичко обаче ненавиждаше факта, че бяха необходими. Петте Дракона почиваха на богатствата си, но положението им беше несигурно. Хадли беше по-добър в дуелите от всички останали членове на семейството. Из Огнището витаеха слухове, че Робърт Макензи беше въвел практиката на дуелите, за да обуздае амбициите на Джейд Сун и да съхрани кръвта на рода Макензи чиста. Нямаше по-способен учител, от който Робсън би могъл да усвои изкуството на боя с ножове, но на Рейчъл ѝ се искаше между него и Хадли да имаше по-близка връзка, основана и на други неща. Спортът — като манията на баща му по хандбала, например — би бил по-здравословен и безопасен начин Робсън да изразходва енергията си.
Тя бе вперила поглед в силуета му — дребен, но опасен като острието в дясната му ръка. Панталоните на бойната униформа падаха свободно по слабите му бедра. Когато се вгледаше в тесния му торс, можеше да различи, че се задъхва, но въпреки това държи под око всичко в дългата, тясна стая. Чу се вик. Робсън се хвърли напред, за да стовари мощен ритник в коляното на Хадли, и замахна широко с ножа — от ляво надясно и от горе надолу. Целеше се в очите и гърлото. Хадли избегна ритника, пристъпи напред, грабна светкавично ръката, с която Робсън държеше ножа, и я изви. Момчето нададе вик от болка. Ножът падна от пръстите му, а Хадли се пресегна и го улови, преди да падне на земята. После изви ръката на Робсън още повече и го спъна, с което го повали по гръб. Накрая засили ножовете, които държеше, право към гърлото му.
— Не!
Остриетата спряха на милиметър от кафявата кожа на малкото момче. Капчица пот се откъсна от челото на Хадли и падна в очите му. Големият му братовчед му се хилеше. Дори не беше чул вика на Рейчъл. Не той беше спрял ръката му. В залата бяха само двамата с Робсън. Не съществуваше нищо. Такава беше интимността, която насилието пораждаше.
— Как беше правилото, Робо? Ако успееш да вземеш ножа…
— Трябва да го използваш, за да убиеш.
— Този път ще те оставя жив. Но само този път. Каква е поуката?
— Никога не се оставяй да ти вземат ножа.
— Никога не го пускай. Използвай срещу противника си собствените му оръжия — обади се глас откъм вратата.
Рейчъл не беше чула кога Дънкан е влязъл в помещението. Баща ѝ беше навлязъл в шейсетте си години, но притежаваше енергията и излъчването на двадесет години по-млад човек. Носеше семпъл сив костюм — консервативен, с един ред копчета; безупречно скроен, без да се хвърля на очи. Спътничката му, Есперанца, представляваше проста сребриста сфера. Единствената ѝ украса бяха вълничките, които от време на време пробягваха по повърхността ѝ. Нищо в скромния, аскетичен стил на Дънкан Макензи не издаваше факта, че е главен изпълнителен директор на Макензи Метали. Но характерът и осанката му го показваха недвусмислено.
— Добър ли е? — попита Дънкан.
— Би могъл да те нареже на парчета — отговори му Хадли.
На лицето на Дънкан Макензи се появи кисела, крива усмивка.
— Елате с мен, Рейчъл — заръча ѝ той. — Искам да го запозная с един човек.
— Ще трябва да си вземе душ за около пет минути — каза Рейчъл.
— Елате с мен, Рейчъл — повтори Дънкан.
Робсън вдигна очи към майка си. Тя му кимна. Хадли вдигна ножа. Такъв беше поздравът на бойците.
Рейчъл Макензи винаги се беше отвращавала от чичо си Брайс. Робърт вдъхваше ужас, но Брайс Макензи — директорът на отдел „Финанси“ — беше същинско чудовище. Беше огромен — висок дори като за представител на второто поколение, а лунната гравитация му беше позволила да натрупа огромна телесна маса. Приличаше на отвратителна, човекоподобна планина, която едва се крепеше на чифт необичайно дребни ходила. Не беше дебел, а огромен. Движеше се с онази лекота и елегантност, която често се среща у по-едрите хора.