— Мамо, какво става?
Вратата се затвори плътно зад нея, но виковете на сина ѝ продължаваха да долитат до ушите ѝ.
— Какво става? Страх ме е! Страх ме е!
„Никога не пускай ножа“, беше казал баща ѝ. „Използвай срещу противника си собствените му оръжия.“
Херметичната камера беше просторна — беше предназначена да побира планетоходи и автобуси, но Марина усети как клаустрофобията сграбчва сърцето ѝ в мига, в който вътрешният шлюз се затръшна зад нея. Докато налягането в кабината спадаше, Марина разглеждаше вътрешността ѝ. Справяше се със страха си от затворени пространства, като се съсредоточаваше в дребните детайли около себе си. Освобождаваше ума си и се оставяше на сетивата си. Вслушваше се в хрущенето на пясъка под ботушите си, във все по-слабото съскане, което се разнасяше наоколо, докато изтегляха въздуха от помещението. Концентрираше се върху стегнатия космокостюм, който обгръщаше тялото ѝ все по-плътно — интелигентната материя се приспособяваше към вакуума. Спътниците, които се носеха над рамената на колегите ѝ, ѝ се струваха странни. Трябваше да носят виртуални космокостюми.
Хосе, Саадия, Тандека, Пейшънс. Олег бе мъртъв. Законите на физиката го бяха убили. Бе объркал теглото с масата и скоростта с инерцията. Типична грешка на новополунчен. Мислеше си, че може да спре засиленият към него сандък с товар само с една ръка. Но инерцията беше забила костите на протегнатата му ръка в гърдите му. Сърцето му се беше разкъсало на парченца.
Олег. Блейк от Байро Алто. През краткото време, което Марина беше прекарала на луната, бяха починали толкова от познатите ѝ, колкото през всички години, които беше прекарала на Земята. Смъртта на Олег бе задълбочила пропастта между нея и колегите ѝ. Хосе вече изобщо не ѝ говореше. Марина знаеше, че екипът обвинява нея за случката. Беше като преследвана от проклятие. Като магнит за лоша карма. Започна да чува около себе си една нова лунарианска дума: „апатоо“. Означаваше „дух на раздора“. Луната беше добра домакиня на суеверието и предразсъдъка.
Не можеше да спре да мисли за Безкрайния маратон. Не разбираше къде бяха изчезнали толкова много часове и километри. Не разбираше как е могла да се изгуби напълно в нещо толкова ирационално. Не ставаше дума за нещо повече от обикновен приток на ендорфини и адреналин, но когато си легнеше вечер, още можеше да усети ритъма на бягащите крака и пулса на барабаните. Нямаше търпение да го направи пак. Следващия път щеше да си намери и боя за тяло.
Светнаха червени буркани.
— Кабината е херметизирана — съобщи Хети. След това изчезна за миг; останалите спътници направиха същото. Когато се появиха отново, всеки от тях имаше формата на зелен надпис, увиснал над тях: имената им. Зеленото означаваше, че всичко е наред. Жълтото значеше „Внимание“ и сигнализираше проблем, свързан с наличието на кислород, вода и енергия, или пък неблагоприятна околна среда. Червеното се появяваше в случай на опасност, а светещото червено — на изключителна опасност. Непосредствен риск от смърт. Бялото означаваше, че са мъртви.
— Проверка на комуникациите — каза Карлиньос.
Марина произнесе името си и скоропоговорката за деня, за да покаже, че не страда от кислородна наркоза.
— Край — побърза да добави. Имаше толкова много неща за помнене.
— Шлюзът се отваря — каза Карлиньос.
Костюмът му беше целият обшит със символи, нашивки и емблеми, но в средата на гърба му е изобразен Огун, сао Хорхе — оришата, която го закриляше. На стената, до вратата на камерата, беше закачена икона на Девата Луна. Онази половина на лицето ѝ, която представлява гол череп, бе протъркана от докосването на хиляди ръкавици. За късмет. Срещу опасностите.
— Това е Девата Луна. По-суха от най-сухата пустиня, по-гореща от най-горещата джунгла, по-студена от хиляда километра арктичен лед. Съчетала е в себе си всеки ад, който хората някога са си представяли. Може да ви убие по хиляда различни начина. И ако я подцените, ще направи именно това. Без капка колебание. Без капка милост.
Новополунчените се наредиха на опашка, за да докоснат Девата Луна един по един. „Пустини, джунгли, Антарктика: Карлиньос не познава нито едно от местата, които стоят зад тези думи“, помисли си Марина. Звучеше, все едно повтаря стара мантра. Молитвата на лунонавтите. Марина докосна иконата с пръсти.
Усещаше по вибрациите под подметките на обувките си как вратата се задвижва. Една сива пролука се отвори между сивата врата и сивия под и разкри грозен пейзаж от машини: паркирани планетоходи, сервизни роботи, кули за комуникация, обърнатите нагоре рога на БАЛТРАН. Захвърлени, потрошени и очакващи ремонт машини. Един екстрактор, който беше прекалено висок дори за това огромно помещение, беше увит във вериги, окичени с проблясващи в жълто сигнални лампички — като елха от светлинки и маяци. Най-различни соларни панели, които бавно следваха слънцето. Далечни хълмове се редяха един подир друг. Повърхността на луната беше като сметище.