Метали Макензи я преследваха.
— Направи ли ти нещо? — попита тя отново, като надвика рева на двигателите и трясъците на суспензията.
Робсън поклати глава.
— Не. Беше много мил. Направи ми вечеря и си говорихме за семейството му. А после ме научи да правя фокуси с карти. Мога да ти покажа. Много са хубави.
Робсън затършува из джоба на космокостюма си.
— Добре, но когато пристигнем — отговори Рейчъл.
Мислеше, че ще има повече време. Беше внимавала толкова много да прикрие следите си и да не остави подозрение у никого. Това беше талант на жените от рода Макензи. Камени им беше наела едно такси до Меридиан. Рейчъл дори беше успяла да хакне вратата така, че да изглежда, сякаш са излезли двама души. Робърт Макензи бе спрял колата дистанционно, след като беше изминала около двадесет километра. В същото време, два планетохода бяха излезли от Огнището и се бяха отправили в противоположни посоки. Първият планетоход бе поел по явния път за бягство — в посока североизток, към сървърната ферма на Тайанг в Римае Мейстлин. Това беше логичният избор — рода Сун ревностно пазеха неутралитета си по отношение на родовите политики на луната. Гневът на Робърт Макензи не ги плашеше.
Рейчъл пое по нелогичния път за бягство — на югоизток, към старата товарна линия на лунния полюс. По целия път беше пълно с електрически централи и складове за товари. По древна традиция — или поне древна по лунни стандарти — представителите на рода Воронцов бяха длъжни да спират влаковете си всеки път, когато някой им даде светлинен сигнал. Всичко след това подлежеше на допълнителни договорки, но традицията да се оказва помощ на изпадналите в нужда продължаваше. По всяка вероятност Дънкан Макензи вече беше наел групи от частни охранители, които да пресрещат влаковете на всички главни гари — Меридиан, Кралицата, Хадли. Но Рейчъл Макензи не се беше запътила натам. Дори не отиваше към тази железопътна линия.
Планетоходът нямаше прозорци или системи за вакуум и снабдяване с въздух — беше просто двигател с трансмисия към него. Рейчъл бе преодоляла защитните му системи, както и тези на планетохода, който беше пратила в обратна посока, за да заблуди преследвачите си. Програмирането винаги ѝ се беше удавало. Но семейството никога не беше оценявало този неин талант — нито пък който и да е от останалите, които притежаваше. Истинската ѝ цел беше изолираната спирка на БАЛТРАН във Фламстийд. Беше набелязала отсечките на маршрута си до там. Но планетоходите на Метали Макензи се приближаваха от мините на юг и на изток от тях. Камени беше почти напълно изключена — Рейчъл не искаше да издаде местоположението си чрез мрежата. Надяваше се, че хайката ще се опита да я пресрещне на железопътната линия. Времетраенето на всяко пътуване можеше да бъде изчислено с висока степен на точност. Уравненията бяха прецизни и неумолими. Ако познаеха, че се е насочила към спирката, щяха да я хванат. Ако предположеха, че отива към главната железопътна линия, щеше да успее да избяга. Но ѝ се налагаше да се включи в мрежата — а това означаваше да обяви къде точно се намира пред цялата луна.
— Скоро ще пристигнем — каза тя на сина си.
„Погледни го само“, мислеше си тя, загледана в момчето, привързано с колани към тесния корпус на планетохода с колена, които докосваха нейните, „погледни го само“. Визьорът на шлема скриваше косата и формата на лицето му и привличаше вниманието право към очите му — прекрасните му зелени очи. Нямаше нито един свят — нито този, сивият, нито огромната синева, която висеше над нея — който да беше по-прекрасен от света, който тя виждаше в тези очи.
— Трябва да говоря с един човек. Ще включа Камени, но ти не включвай Жокера. Още не.
Чувството за простор, което я обзе, когато включи Камени към мрежата, беше осезаемо — като да вдиша дълбоко, с пълни гърди.
Спътничката на Ариел Корта отговори на повикването ѝ. „Един момент, моля.“ Миг по-късно, самата Ариел се появи на лещата на Рейчъл.
— Рейчъл. Какво става?
Роклята, косата, кожата и грима на Ариел са безупречни. Рейчъл смяташе зълвата си за студена, високомерна кариеристка, но беше достатъчно интелигентна да долови собствената си завист — бразилците сякаш бяха надарени с всички предимства и таланти, за които можеше да се мечтае. Ариел бе печелила процеси срещу семейството ѝ много пъти, но сега Рейчъл имаше нужда от помощта ѝ. Описа накратко положението, в което се намираше. Камени пък ѝ изпрати копие от ника.