Ботът се надигна на краката си и разпъна дългите си, остри крайници, които завършваха с остри щипки и ножици. След това слезе по поваления планетоход, стъпи на повърхността и се отправи към Рейчъл. Не беше бърз, но беше неумолим. А Рейчъл трябваше да извърши необходимите подготовки, преди двамата с Робсън да се качат на БАЛТРАН.
— Робсън!
Ботът приближаваше към момчето, стъпка по стъпка. Робсън залиташе несигурно по реголита. Не знаеше как да се движи във вакуум, нито пък как да избягва големите облаци прах, които краката му вдигаха. Баща му го беше задържал твърде дълго в безопасните градини на Боа Виста и го беше изнежил. Трябваше да го заведе да види Земята, когато стана на пет — както правеха всички от рода Макензи. Но сега беше вече късно.
— Люкът е готов — каза Камени.
Кабината за пътници можеше да побере само един човек. БАЛТРАН беше груб транспортен метод, предназначен предимно за товари.
— Качвай се! — извика Рейчъл.
Робсън се засуети с ключалката. Толкова беше непохватен.
— Качих се!
Камени затвори люка. Рейчъл трябваше да завърти капсулата. Но ставаше бавно. Защо беше толкова бавно? Докъде беше стигнал ботът? Нямаше време дори да се обърне назад. Дъхът съскаше между стиснатите ѝ зъби, докато влагаше всичките си сили във въртенето, а Камени даде начало на процедурата по изстрелването.
Болката в левия ѝ прасец беше толкова остра и рязка, че не успя дори да извика. Кракът ѝ поддаде. Нещо в него беше срязано. Екранът на шлема ѝ просветна в червено. Рейчъл изохка, когато космокостюмът се сви над разреза, за да направи турникет на раната.
— Подколянното ви сухожилие е срязано от задната страна — обяви Камени. — Целостта на костюма е нарушена. Кървите. Ботът е тук.
— Вкарай ме вътре — изсъска Рейчъл. Но в следващия миг я заля вълна от болка, по-силна болка, отколкото си беше представяла, че може да съществува, и тя започна да крещи. Ужасяващи, пронизителни крясъци на агония. Крясъци, които сякаш не бяха възможни за човешко същество. Движение, светкавичен замах, втори чист разрез, и тя падна. Ботът се извиси над нея — сянка на фона на черното небе. Лампичките на костюма ѝ се отразяваха от блестящия метал на три бургии, които се снишаваха към визьора на шлема ѝ.
— Пусни капсулата, Камени! Изведи го оттук!
— Начало на процедурата по изстрелването — каза Камени. — Вероятността да оцелеете е равна на нула. Сбогом, Рейчъл Макензи.
Бургиите се врязаха с писък в укрепеното стъкло на визьора ѝ. В секундата на самия си край Рейчъл Макензи бе обзета единствено от гняв. Гняв, че трябва да умре; гняв, че се случи тук — в студената, самотна мръсотия на Фламстийд; гняв, че семейството е над всичко, майната ви. Визьорът ѝ се разби на парчета. Докато въздухът от шлема ѝ експлодираше, тя усети как повърхността се разтърсва и видя как капсулата на БАЛТРАН проблясва, устремена нагоре от отвора на тръбата за изстрелване.
И изчезна.
Рафа Корта крачеше ядно пред охранителите си и хвърляше погледи като мълнии. Жоао де Деус беше неговият град; лицето му беше познато на работниците и поддържащия персонал на Корта Хелио, но никой не го беше виждал такъв. Беше същинско въплъщение на гнева и радостта. Беше Шанго Справедливия, беше свети Йероним; беше съдник и защитник. Работниците свеждаха очи пред погледа му и му правеха път да мине.
Момчето вече беше излязло от капсулата. Седеше само в стаята за пристигащи пътници, все още облечено в потънал в прах космокостюм и с шлем на главата. Спътникът му се носеше над лявото му рамо.
— Научи ме на един фокус — каза Робсън, а Жокера предаде думите му на света извън шлема. — Много е хубав.
Облечените му в ръкавици ръце извадиха едно тесте карти от джоба на бедрото му. После ги разтвориха като ветрило. Гласът му беше мъртъв, равен и чужд, а Жокера предаваше всеки тон с идеална точност.
— Изтегли си една.
Картите паднаха от пръстите му. Колената му поддадоха и той залитна напред. Рафа го прихвана в ръце.
— Майка ти — разтърси той треперещото момче. — Къде е майка ти?
Пет
Дънкан Макензи мрачно си проправяше път през Огнището. Хората моментално отстъпваха встрани, машините го пускаха да мине. Главният изпълнителен директор на Метали Макензи не си губеше времето с рутинни проверки за сигурност. Не и когато бе изпаднал в характерната си, бледа ярост. Гневът на Дънкан Макензи беше сив — като костюма и косата му. Като повърхността на луната. Есперанца се беше превърнала в твърда топка мътносиво олово.
Джейд Сун-Макензи го чакаше пред вратата на частния вагон на Робърт Макензи.