— Луна — прошепна тя и спътничката ѝ разпери криле. Те се разтвориха широко пред нея, после се затвориха отново и се превърнаха във фигурата на майка ѝ.
— Луна.
— Мамо. Здравей. Кога ще мога да те видя?
Лусика Асамоа отклони поглед от дъщеря си.
— Не е толкова лесно, анжиньо.
Разговаряше с Луна на португалски.
— Тук вече не е забавно.
— Зная, скъпа моя. Но разкажи ми сега — с какво се занимаваш тези дни?
— Ами — започна Луна Корта и вдигна пръстчета, за да започне да изброява на тях, — вчера мадриня Елис и аз си играхме на животни. Отидохме при принтера и започнахме да разглеждаме мрежата и да принтираме дрехи, с които приличахме на разни животни. Аз бях мравояд. Така се казва едно животно от другото място. Има голям, дълъг нос, който стига чак до земята. И дълга, пухкава опашка.
Сви едно пръстче, за да покаже, че е разказала за първото си превъплъщение.
— После бях една такава птица с голям… Как се казва онова, което имат на устата?
— Клюн. Те им служат за уста, корасао.
— Клюн, ама дълъг колкото ръката ми. В жълто и зелено.
— Мисля, че тези птици се казват „тукани“.
— Да — Луна сви още едно пръстче. — И една голяма котка на петна. Елис беше птица — като спътничката на тиа Ариел.
— Бейжафлор — подсказа Лусика.
— Да. Много ѝ хареса. Пита ме дали искам да бъда пеперуда, но аз вече си имам, затова ѝ казах, че тя може да е пеперуда. Мисля, че и това много ѝ хареса.
— Много забавно звучи.
— Дааа — проточи несигурно Луна. — Но… Все съм с мадриня Елис. Преди ме водеха да си играя с други деца в Жоао, но татко не ми дава вече. Не ми позволява да се видя с който и да е извън семейството.
— О, миличка. Така ще е само за малко.
— Нали каза, че и теб ще те няма само за малко.
— Да, така казах.
— Обеща ми.
— Ще се върна, обещавам.
— Може ли да дойда в Тве, за да ми покажеш истински животни, не само такива на картинка?
— Не е толкова лесно, обич моя.
— Имате ли мравояди? Много искам да видя мравояд.
— Не, Луна, нямаме.
— Ти можеш да ми направиш един. Много мъничък — като домашната фретка на Верити Макензи.
— Не мисля, че идеята е добра, Луна. Нали знаеш, че баба ти не иска животни в Боа Виста.
— Татко крещи много напоследък. Аз го чувам. От специалното ми скривалище. Крещи и се ядосва.
— Не е заради теб, Луна. Повярвай ми. Този път не е и заради мен — Лусика Асамоа се усмихна, но това само обърка Луна. Усмивката ѝ изчезна и на нейно място се появи изражение, сякаш думите горчат в устата на майка ѝ:
— Луна, твоята тай-о̀ко Рейчъл…
— Няма я вече.
— Какво?
— Отишла е в рая. Само че раят не съществува. Само забалийнците, които те грабват и те смилат на прах, и те дават на АКА, за да нахранят растенията с теб.
— Луна! Не се говори така.
— Хелен де Брага вярва в рая, но според мен, това е глупаво. Виждала съм забалийнците.
— Луна, Рейчъл…
— Мъртва, мъртва, мъртва, мъртва, мъртва. Знам. Затова му е толкова мъчно на татко. Затова вика и чупи разни неща.
— Чупи разни неща?
— Всичко наоколо. След това принтира нови и чупи и тях. Добре ли си, мамо?
— Ще говоря с Рафа… с татко ти.
— Значи ще се върнеш?
— О, Луна, ще ми се да можех.
— Кога ще те видя, тогава?
— В края на месеца ще празнуваме рождения ден на во Адриана — обясни Лусика.
Личицето на Луна светна като луната.
— О, да!
— Тогава ще дойда. Обещавам. И ще се видим, Луна. Обичам те.
Лусика Асамоа изпрати на дъщеря си въздушна целувка. Луна се наведе напред и докосна с устни виртуалния образ на майка си.
— Чао, мамо.
Лусика Асамоа отново се превърна в пеперуда. Спътничката се върна на отреденото си място над лявото рамо на Луна Корта. Докато се промъкваше ловко по кривата си пътечка между стъблата, Луна усети някаква промяна във въздуха, някаква нова влажност и дочу шум. Градинарите бяха привършили задачите си и бяха пуснали потоците и водопадите отново. Водата капеше, течеше, извираше и плискаше навсякъде. От очите и устните на оришите пак потекоха струи. Цялата Боа Виста се изпълни с жизнерадостното бълбукане на игривите водни поточета.