— Кога?
— На дванайсет ЗМТ от Муку.
— Не е дълго — отбеляза Рафа.
— Достатъчно дълго е — каза Лукас.
— Сигурен ли е източникът на информацията ти? — попита Адриана.
Лукас видя как очите ѝ се стрелкат по виртуалната ѝ лунна карта. Тя беше прекарала повече време на повърхността от всеки друг член на семейството, дори Карлиньос. Може и да не беше слагала шлем от десет години, но истинските лунонавти си оставаха такива завинаги. Знаеше, че в момента обмисля условията на терена, пластовете прах, логистиката, електрическото влияние на луната върху магнитната опашка на Земята, вероятността от магнитни бури.
— Идва от Ариел. Някой от Павилиона на Белия заек ѝ е подсказал.
— Ама че подсказване — обади се Рафа.
Лукас забеляза възобновената енергия в гласа му и интереса в очите му. Видя как мускулите му се стягат и как се изправя от неприсъщата за него отпусната стойка, която беше заел. Кожата му сякаш отново сияеше с предишната си златиста светлина. Беше време за мач. Отборите излизаха на игрището, а тълпата надаваше възторжени викове. Но все още беше настроен подозрително.
— Трябва да действаме веднага.
— Деликатност — каза Адриана и опря върховете на пръстите си един в друг като стените на някоя костена катедрала. Лукас познаваше този жест добре. Тя размишляваше.
— Ако избързаме, ще издадем Ариел и ще прекарам остатъка от живота си в Съда на Клавиус, където ще заведат процес срещу мен по обвинения в незаконно присвояване на територии. Ако закъснеем…
Законът, който определяше правата за добив на ресурси, беше примитивен: законът на стоманата, който беше властвал и по време на треската за злато, оформила облика на тогавашната Северна Америка. Онзи, който успееше да разположи хората си в четирите ъгъла на новооткритата територия, разполагаше с четиридесет и осем часа да подаде иск и да плати таксата за узаконяването на правото за добив на ресурси в КЛН. Състезание с прости правила. Лукас беше наблюдавал как Рафа крещи несвързано, почти изпаднал в транс, докато наблюдаваше мачовете на отбора си и „Мокос“. Тръпката беше същата. Именно това обичаше той: движението. Енергията. Откритото съревнование.
— С какви активи разполагаме?
Лукас нареди на Токиньо да освети машините за добив, разположени около четириъгълника на новия парцел. Оранжевите икони просветваха на различно разстояние от северозападния, североизточния и югоизточния ъгъл. Югозападната част обаче беше тъмна.
— Вече съм пуснал в движение машините от североизток, в Морето на кризите. Трудно ще накараме преместването им да изглежда като рутинно пренасочване на лунонавтите или пък редовен ремонт и поддръжка.
Лукас беше джонму: заповедите за преместване на активите не бяха в неговите пълномощия. В очите на Рафа блеснаха гневни искрици, но той ги овладя. Премина изпитанието.
— Безпокоят ме най-вече превозните средства.
Токиньо увеличи изображението.
— Не разполагаме с нищо, което да може да стигне дотам за по-малко от тридесет часа — обобщи Рафа, след като прочете информацията за разпределението на оборудването.
— Нищо, което да се движи по повърхността — подсказа Лукас.
Рафа долови намека.
— Ще говоря с Ник Воронцов — каза той.
После кимна на майка си и се отправи към вратата: имаше много решения за взимане и много работа за вършене.
— Едно обаждане би могло да ни спести часове — каза Лукас.
— Затова съм хведжанг, братко. Бизнесът е игра на връзки и взаимоотношения.
Лукас наведе глава. Беше време за кратко примирие. Нека майка му види, че момчетата ѝ работят мирно и сговорно.
— Разчитаме на теб, Рафа — каза Адриана.
Лицето ѝ беше озарено от вътрешна енергия, а погледът ѝ — ясен и бистър. От рамената ѝ сякаш бяха паднали години. Пред Лукас стоеше онази Адриана Корта, която си спомняше от детството си: строителката на една империя, родоначалничката на една династия; фигурата, която се извисяваше на прага на детската му стая. Чу шепота на мадриня Амалия: „Кажи «лека нощ» на майка си, Лукас.“ Усети миризмата на парфюма, която долавяше, когато тя се навеждаше над креватчето му. Още използваше същия аромат. Хората оставаха верни на парфюма си повече, отколкото на което и да е украшение.
— Няма да ви разочаровам, майчице — отговори ѝ той, като използва най-нежното от всички обръщения.