Мухата-шпионин незабелязано полетя от кътчето, в което се беше скрила, и пое след Рафа.
Струята електриковосиня боя удари Лукасиньо право в корема. Сините петна се смесиха с червеното, лилавото, зеленото и жълтото. Почти не е останало местенце по голото му тяло, което да не е покрито с боя. Приличаше на Арлекино — клоун на цветовете, весел и ухилен, като че ли се е надрусал с халюциногени.
— Еха — възкликна той, когато халюциногените започнаха да действат.
Завъртя се и изстреля една бомбичка боя с пистолета си, а светът около него избухна като взрив от милиони пеперуди. Завъртя се на място, усмихнат до уши, и разгледа торнадото от въображаеми крила, в средата на което беше застанал.
Играта се казваше „Ловът“ и се играеше навсякъде из земеделските градини на Мадина, където тичаха голи младежи с пистолети в ръка и от време на време изстрелваха напосоки по някой цветен залп от халюциногени.
Пеперудите разтвориха криле и сякаш образуваха плътна стена заедно. Действителността се завърна пред погледа на Лукасиньо, който залегна под листата на една висока бананова палма. Изгнилата зеленина се превръщаше в мазна каша под голите му крака. Той се промъкна напред с насочен пред себе си пистолет и очи, все още разширени и леко разфокусирани от синия наркотик. Беше се разтрошил на безброй диамантени кристалчета; беше летял нагоре покрай стените на един безкраен небостъргач; беше видял как целият свят около него бавно полилавя; беше прекарал сякаш цяла вечност не като себе си, а като палеца на левия си крак; беше преследвал и преследван през извисяващите се наоколо цилиндри, през които прозираха лъчи светлина; другите играчи го бяха обстрелвали отвисоко, скрити сред листата на ямсовете и храстите леща.
Листата прошумоляха: имаше някой. Дулото на един от пистолетите се опря в бузата му, но Лукасиньо бързо се сниши между храстите и избяга към една малка, влажна полянка, която ухаеше силно на живи и гниещи растения — гнездо, скрито сред листака.
Нещо го докосна по тила.
— Бам — каза един женски глас.
Лукасиньо зачака жилването на боята, която щеше да го пренесе в поредния нов свят. Беше дошъл на партито, понеже то се състоеше в Тве, и можеше да присъства и Абена Асамоа. Този тип ловни игри не бяха от любимите ѝ. Но беше забавно да преследваш и да бъдеш преследван, да се губиш от време на време и, може би, даже да се изплашиш малко; да изпреварваш другите играчи, за да ги улучиш пръв; да се скриеш някъде далеч, така че да не разберат откъде ги обстрелваш; и, не на последно място — да бъдеш улучен и самият ти. Когато усеща пистолета, опрян в тила си, Лукасиньо намира чувството еротично. Изцяло зависеше от милостта на това момиче. Безпомощността беше възбуждаща.
Чу щракването на спусъка. Не последва нищо.
— По дяволите — каза момичето. — Нямам повече.
Лукасиньо залегна, превъртя се и се изправи с пистолет, насочен право към него.
— Не, не, не, не! — извика то и вдигна ръце в знак, че се предава. Беше Я Афуом Асамоа — абусуа-сестра на Абена и Коджо. От леопардовата абусуа. От опитите да проумее роднинските връзки в АКА го заболяваше главата. На кожата ѝ личаха пет цветни петна — от дясната страна на кръста, на лявото коляно, на лявата гърда, на лявото бедро и от дясната страна на главата. Лукасиньо дръпна спусъка. Нищо.
— Нямам повече — каза и той.
Същият зов отекна по цялото продължение на фермата, надолу от високите тераси и удобните за прицел места сред соларните панели. „Нямам повече.“ „Нямам повече.“ От далечината, по продължението на тунелите, които свързваха тръбите на земеделските градини: „Нямам повече.“ „Нямам повече.“
— Извади късмет — каза Лукасиньо.
— Какво имаш предвид? — попита Я Афуом. — Бях те притиснала в ъгъла.
Огледа го от горе до долу.
— Целия си оплескан, човече. Имаш нужда от баня. Хайде. Това е най-хубавата част. Не те е страх от риби, нали?
— Защо?
— Има много в езерата. И жаби, и патици. Някои хора доста се паникьосват, ако ги докосне живо същество, което не е човек.
— Мисля, че играта е глупаво измислена — заяви Лукасиньо. — Колкото повече те уцелват, толкова по-лесно е да те уцелят.
— Което е глупаво, само ако играеш, за да я спечелиш — отговори Я Афуом.
На една от терасите беше устроен бар. Изобилстваше от питиета и електронни цигари, но в мозъка на Лукасиньо вече бушуваха толкова много химически вещества, че никак не беше в настроение за още. Басейните вече бяха пълни. Гласовете и плискането на водата отекваха нагоре по тръбата на фермата. Рибите хапеха ли? Смучеха ли? Можеха ли да пропълзят в дупката на оная ти работа? Леко халюциногенната боя се разтвори във водата и се разнесе около него — ореоли от червено, жълто, зелено и синьо. Какво щеше да стане с рибите, които плуваха наоколо? А щеше ли да се отрази на хората, които после ще ги изядат? Не можеше да си представи как ще изяде нещо, което е плувало в един и същи басейн с него. Нито пък можеше да си представи да изяде нещо, което има очи.