Доктор Луц не успя да запази за Уегнър място до прозореца, както правеше обикновено, затова този път нямаше да може да прекара пътуването в съзерцание на надвисналата над него Земя. Това обаче беше хубаво: имаше работа за вършене. Трябваше да измисли стратегия. Не можеше да уговори среща, защото и най-беглият намек за присъствието на семейство Корта щеше да накара Елиза Страчи да изчезне като дим. Щеше да я примами с обещание за голям хонорар, но трябваше да направи предложението си както правдоподобно, така и неустоимо. Тя щеше да проучи положението. Фирми, в които имаше други, по-малки фирми; матрьошки и лабиринти от холдинги. Типично устройство като за лунна корпорация. Не биваше да бъде прекалено сложно, обаче — това също би събудило подозренията ѝ. Щеше да му е необходим и нов спътник, фалшиви следи, които уж е оставял в социалните сайтове, и история в мрежата. ИИ-тата на Корта Хелио можеха да му ги осигурят, но дори на тях щеше да им отнеме време. Беше трудно да си върши работата прилежно, докато усещаше Земята над себе си — неумолимата Земя, която му влияеше, променяше го и го правеше все по-неспокоен с всеки изминат километър. Почти му прилошаваше от вълнение — чувството напомняше на първите дни от някое влюбване или на еуфорията, която обземаше човек, точно преди да се напие, или наркотиците, които взимаха в клубовете, като световъртеж; но всички тези сравнения бяха прекалено бледи. В никой от езиците на луната не съществуваше дума, която да опише точно промяната, която настъпваше в него, когато Земята беше пълна.
Едва се удържа да не побегне от гарата. Когато залитна и падна през вратата на Леговището, вече бяха настъпили малките часове на нощта. Амал го очакваше.
— Уегнър.
Амал се бе отдал напълно на културата на двойствената си същност — много повече от Уегнър. Беше започнал да говори за себе си в среден род, както правеха Алтерните. „Защо трябва да изразяваме пол с местоименията, които използваме?“, питаше то.
Амал прегърна Уегнър силно, захапа го за долната устна и стисна достатъчно силно, че да му причини болка и да затвърди положението си като по-силната страна. То беше водач на глутницата. След това го целуна истински.
— Гладен ли си? Искаш ли нещо за ядене?
Външният вид на Уегнър изразяваше изтощението му по-красноречиво от всякакви думи. Дните, в които се променяше, изчерпваха човешките му сили.
— Е, хайде. Хосе и Ейджи също ще пристигнат скоро.
Уегнър отиде в съблекалнята и свали дрехите си. После се изкъпа. Върна се с леки стъпки в спалнята. Ямата за спане вече беше пълна. Спусна се вътре и усети гальовното докосване на тапицерията, направена от пухкава фалшива козина. Телата около него ръмжаха и се обръщаха насън. Уегнър се плъзна между тях и се сви на кълбо като дете. Топлата кожа на съседите му се притискаше плътно към него. Дишането му се успокои и влезе в ритъма на останалите. Спътниците се носеха над преплетените тела — ангели, които закриляха невинните младенци. Глутницата отново се беше събрала в едно.
Планетоходът представляваше най-чистата форма на практичност без излишни удобства: проста метална конструкция, отворена към вакуума, с два реда от по три седалки, обърнати една срещу друга, аварийна система за снабдяване с въздух, двигател, суспензия, ИИ за управление и четири огромни колела, между които виси пътническото купе. Страхотно бърза машина. Натъпкана до останалите лунонавти, Марина се блъскаше от време на време в дръжките, монтирани отстрани, докато планетоходът прекосяваше браздите на пътя и прескачаше ръбовете на кратерите, по които минаваха. Опита се да определи скоростта, с която се движеха, но близкият хоризонт и липсата на опит с мащабите на лунните естествени обекти ѝ пречеха да се ориентира. Пътуването беше скоростно. И скучно. Степени на скука: високото, синьо око на Земята; ниските, сиви хълмове на луната; празния блясък на визьора на шлема срещу нея. Познатият надпис с името му гласеше „Пауло Рибейро“. Хети включи вградените в костюма игри. Марина изигра дванадесет игри „Топ Топчета“, изгледа един епизод на „Сърца и черепи“ (който се оказа доста интересен, понеже беше дошло време за развръзката на сезона) и си пусна последното видеосъобщение, което беше получила от дома. Майка ѝ ѝ махаше от инвалидния си стол, седнала на предната им веранда. Ръцете ѝ бяха слаби и покрити с бледи петна, а косата ѝ беше сива и суха като слама, но все пак се усмихваше. Ето ги и Кеси, племенничките ѝ, и Канаан — кучето им. А ето го и Скайлър — брат ѝ, който тъкмо се беше върнал от Индонезия. До него бяха застанали Нисрина, съпругата му, и племенниците и племенничката на Марина по негова линия. Около тях се сипеше сив дъжд, преливаше от препълнената канавка на верандата и се изсипваше като водопад — беше толкова шумно, че трябваше да викат, за да се чува какво казват.