Скрита зад безизразната маска на визьора си, Марина се разплака. Шлемът изсмука сълзите ѝ.
Някой я потупа по рамото. Марина настрои визьора си така, че отново да стане прозрачен, и видя, че Карлиньос се е навел над нея през тясната кабина на планетохода. Сочеше нещо над рамото ѝ. Коланите едва ѝ позволиха да се завърти достатъчно, за да може да зърне мината за първи път. Дългите, паякообразни рамена на екстракторите се издигаха нагоре на фона на близкия хоризонт. Мисията на екипа беше да извърши редовна инспекции на екстракторите в сградата „Спокойствие-Изток“ на фабриките на Корта Хелио. Миг по-късно планетоходът заби спирачки, като вдигна огромен облак прах, а закопчалките на коланите им изщракаха и се отвориха.
— Стой плътно до мен — нареди Карлиньос на Марина по личния ѝ комуникационен канал.
Тя скочи на набраздената от гуми повърхност на реголита. Пред нея вървяха лунонавтите. Бяха по лунному грозни — дългурести и със сериозни изражения. Движеха се на пръв поглед хаотично, и ѝ беше трудно да се ориентира сред тях. Трегерите бяха осеяни със сложни витла, решетки на сепаратори и транспортни колани. Скобите, на които се крепяха огледалата, следяха движението на слънцето и концентрираха енергията в соларните дестилатори, които извличаха хелий-3 от реголита. Имаше контейнери под формата на сфери, на всяка от които бе обозначено количеството, което се съхранява вътре. Основният износен продукт беше хелий-3, но разработените от Корта системи извличаха и водород, кислород и азот — основните горива на живота. Високоскоростни архимедови винтове изхвърляха отпадъчните материали в струи, които продължаваха нагоре под формата на дъги, високи около километър, преди да започнат да падат надолу като водопади от прах. Приличаха на обърнати наобратно фонтани. Светлината на Земята се отразяваше от фините частици прах и стъкло и образуваше лунни дъги. Марина се приближи към фронта на екстракторите. Десетте машини бяха разположени в линия, дълга пет километра, и се придвижваха напред на колела, три пъти по-високи от Марина. Близкият хоризонт отчасти скриваше екстракторите, които се намираха в двата края на фронта. Окачените на колела кофи изгребваха тонове реголит с едно завъртане около оста, и работеха в съвършено настроен синхрон: приличаха на глави, които кимат в такт. Марина си представи огромни кайджу, подобни на костенурки, на чиито гърбове имаше цели средновековни укрепления. Липсваше само Годзила, която да се вкопчи в схватка с някое от тях. Марина усещаше вибрациите на индустриалните машини през ботушите на костюма си, но не чуваше нищо. Всичко беше потънало в тишина. Вдигна поглед към подредените високо над тях огледала и струите отпадъци, които изригваха нагоре, после се обърна обратно към успоредните следи от гуми. Накрая се загледа далеч напред, към ръба на Рома Месие. Това беше новото ѝ работно място. Нейният нов свят.
— Марина.
Името ѝ. Някой я викаше по име. Облечената в ръкавица ръка на Карлиньос я хвана под лакътя и внимателно бутна ръката ѝ настрани от закопчалките на шлема ѝ. Шлема… Марина осъзна, че е била на път да го откопчае. Да свали шлема си насред Морето на спокойствието.
— Боже Господи — възкликна тя, вцепенена от мисълта за небрежната лекота, с която едва не се беше убила. — Съжалявам. Толкова много съжалявам. Просто…
— Забрави къде се намираш? — подсказа Карлиньос.
— Добре съм.
Но не беше. Беше извършила най-непростимия грях. Беше забравила къде се намира. Още на първия си ден на повърхността беше забравила обучението до последната дума. Тя започна да се задъхва. Бореше се да си поеме въздух. „Не се паникьосвай. Паниката ще те убие.“
— Искаш ли да се върнеш в планетохода? — попита Карлиньос.
— Не — отговори тя. — Ще се оправя.
Но визьорът ѝ бе толкова близо до лицето ѝ, че можеше да го усети с дъха си. Беше хваната като в капан, като под похлупак. Трябваше да се освободи. За да може да диша. Искаше да диша.
— Единствената причина, поради която няма да те накарам да се върнеш, е защото каза „ще“ — каза Карлиньос. — Не бързай.