— Ама че красавица, Ник.
Транспортьорът „Орел“ на ВТО се извисяваше пред тях, окъпан в светлината на двадесет мощни прожектора. Допълнителните фенери на повдигача осветяваха корпуса, двигателите, струпаните една до друга сфери на резервоарите за гориво, рамената на манипулатора, вдлъбнатите навътре илюминатори и орела на носа на транспортьора — емблемата на рода Воронцов.
— Майната ти, Рафа Корта — отговори Николай Воронцов. — Не е красавица. Нищо на луната не е красиво. Ама че си шмекер.
Смехът му отекна като лавина.
Николай беше типичен представител на рода си — огромен мъж, почти толкова широк, колкото и висок. Имаше брада и дълга коса, сплетена на плитки. Очите му бяха сини като Земята, а гласът — дълбок и плътен. Това подчертаваше допълнително акцента му. Освен това, Ник Воронцов изобщо не се интересуваше от съвременната ретро мода: беше облечен в къси панталони с много джобове, работни ботуши и тениска, която се опъваше по огромните мускули на раменете му и падаше свободно около корема. Спътникът му беше същият като на всички членове на семейството му — двуглав орел, на чийто щит бе гравиран личният му герб. Беше Воронцов по професия.
— Нямам предвид как изглежда — отвърна Рафа, — а какво представлява.
— О, я върви на майната си вече — каза Ник.
„Орелът“ беше лунен кораб — транспортьор от една до друга точка на повърхността. Това беше най-скъпият вид пътуване на луната и горивото се използваше възможно най-пестеливо. Водородът и кислородът в кръглите резервоари бяха ценни вещества — гориво за живи същества, а не гориво за ракети. Да се използва за превоз беше също толкова безумно, колкото горенето на олио за добив на електричество на Земята. Луната разполагаше с много източници на евтина енергия и малко източници на ресурси. Хората и стоките пътуваха с влакове, планетоходи, пригодени към лунната повърхност автобуси, орбитални прихващачи, БАЛТРАН — макар и все по-рядко — и собствената си енергия, впрегната в крака, колела или криле.
ВТО обаче поддържаше флотилия от десет транспортьора, разпръснати широко в различни точки по повърхността на цялата луна. Използваха ги за спешни случаи — като линейки, превоз на евакуационни екипи или спасителни мисии. Нямаше място на планетата, до което да не могат да достигнат в рамките на половин час. Ник Воронцов бе главнокомандващ на флотилията и от време на време участваше в пилотирането и инженерската работа. Обожаваше грозните си лунни кораби. Бяха му по-скъпи от собствените му деца.
— Значи си дошъл дотук чак от Джон на Господа, за да се лигавиш пред моите красавици и да ми обясняваш колко са хубави? — попита той Рафа.
Използваше не оригиналното име на Жоао де Деус, а превода му на глобо, понеже обичаше да преувеличава колко труден за произнасяне бил португалският език. С Рафа бяха приятели още от университета. Учеха заедно, тренираха заедно — тежести и културизъм. Ник бе напреднал доста повече от Рафа в трупането на мускули, но приятелят му се беше постарал да не изостава в спорта, за да може да обсъжда с бившия си приятел по фитнес най-различни хранителни добавки и тренировъчни режими, когато отиваха за по чаша водка в бар „Невски“ в Меридиан.
— Дойдох от Жоао де Деус, за да наема една от красавиците ти — отговори Рафа.
— Някоя конкретна ли имаш предвид?
— „Сокол“, от Луна 18.
Местоположенията на спасителните лодки на ВТО беше елементарна обща култура за всеки, който излизаше по работа на повърхността — осведомеността по въпроса беше местният еквивалент на подновяването на застраховка живот.
— Много съжалявам. Красавицата е заета с ремонт и поддръжка — каза Ник.
— Ами „Пустелга“ в Жолио?
— О, „Пустелга“. Тя още чака сертификат, че е годна да лети. Онези в КЛН са страшно бавни.
— Значи сте оставили целия сектор Спокойствие-Яснота-Кризи без покритие.
— Зная. Просто е ужасно. Проклетите чиновници. Но какво да направя? Пазете се, когато излизате на повърхността.
Рафа плесна с длан подпората на „Орела“.
— Тази, тогава.
— За кога ти трябва?
— Наем за четиридесет и осем часа, считано от този момент.
Ник Воронцов вдиша със съскане през стиснатите си зъби и Рафа разбра, че „Орелът“ няма да е свободен тогава. Никой от транспортьорите на Воронцови нямаше да бъде свободен. Усети как челюстта и мускулите на корема му се стягат. Горещата ярост пареше по лицето и дланите му. „Ще успея, защото сме близки“, бе уверил той Лукас. „Бизнесът е игра на връзки и взаимоотношения“, беше заявил. А се беше оказало, че е бил целия този път, облечен в стилните си официални дрехи, с безупречно поддържаните си нокти и коса, за да може този чукундур, Воронцов, да го прави на идиот.