— Колко искаш?
— Рафа, тези приказки са под достойнството ти.
— Кой ме изпревари?
— По-добре спри.
— Били са Макензи. Дънкан ли изпратиха, или старецът успя някак си да го стори сам? Да си поговорите на четири очи, от семейство към семейство. Да, Робърт. Той трябва да е бил. Да блокира цялата флотилия транспортьори — типично за него. Дънкан никога не е притежавал неговия стил. Лично ли разговаряхте, или се е обадил на Валери, а ти само следваш заповедите му?
— Май е време да си вървиш.
Гневът избухна в Рафа като необуздан прилив на вряла кръв. Вече крещеше в лицето на Ник Воронцов — толкова силно, че малки капчици слюнка пръскаха по него.
— Искаш да ме имаш за враг ли? Искаш да имаш за враг семейство като моето? Аз съм от рода Корта. Можем да те заврем в такава дупка, че никога да не успееш да се измъкнеш. За кои се мислите, по дяволите? Сбирщина от шофьори на автобуси и таксита!
Ник Воронцов избърса лице с опакото на ръката си.
— Рафа…
— Майната ви. Нямаме нужда от вас. Ще спечелим делото, а после ще се оправим с проклетия ви род.
Рафа вбесено ритна опората на транспортьора. Ник Воронцов изрева нещо на руски, и охранителите на Корта извиха ръцете на Рафа зад гърба му. Сякаш се появиха от нищото — тихи, силни и добре облечени.
— Да вървим, сеньор.
— Пуснете ме, по дяволите! — изкрещя Рафа на бодигардовете си.
— Боя се, че не можем, сеньор — каза началникът на охранителите и го издърпа далеч от Ник, въпреки съпротивата му.
— Дадох ви заповед!
— Не приемаме заповеди от вас — отвърна началникът.
— Лукас Корта се извинява за причиненото неудобство, сеньор Воронцов — каза вторият охранител — една висока жена, облечена в умело скроен костюм.
— Разкарайте шефа си оттук моментално! — изрева Николай.
— Веднага, сеньор — каза жената.
Докато го влачеха насила към вратата, Рафа се изхрачи. Слузта се понесе елегантно в ниската гравитация. Ник Воронцов се отдръпна ловко от пътя ѝ, но храчката не беше предназначена за него. Беше насочена към кораба му, към неговата красавица — безценният му „Орел“.
Клубът на собствениците на професионални отбори по хандбал беше малък и удобен, а достъпът до него — ограничен за всякакви външни лица. Председателите му отиваха дотам, че да забранят достъпа дори на личните бодигардове на членовете. Мускулестите охранители на клуба потупваха тежко епифизните си жлези с левите си показалци, когато гостите минаваха покрай тях — универсален знак, който означаваше „спътниците — дотук“. Продължаваха да настояват любезно, докато не ги изключеха. Самият интериор беше спортен, а не луксозен — атмосферата му напомняше на университетско общежитие. Членовете наброяваха двадесет и четирима души. Всички бяха мъже.
Двадесет и четирима души. Двадесет и четирима приятели. А Рафа не искаше да разговаря с който и да било от тях. Джейдън Уен Сун го повика, както беше седнал в едно от дълбоките кресла в другия край на салона, но Рафа само му махна с ръка в отговор и продължи да крачи към стаята си. Продължаваше да гори от гняв. Затръшна силно вратата, вдигна един стол и го запрати с лекота през стаята. Масата, лампите — разби всички на парчета, които после разрита силно, така че отново полетяха във въздуха. Откъсна старомодния телевизионен екран от стената, на която беше монтиран — така гледаха мачовете си членовете на дискретния КСПОХ — и го стовари в ъгъла на тоалетката. После пак, и пак, и пак, докато не се разцепи на две. Напъха двете половини в изходния отвор на принтера и продължи да ги тика навътре, докато не счупи и него.
На вратата се почука.
— Господин Корта?
— Всичко е наред.
Жаравата на гнева му продължаваше да тлее. Само унищожаваше — стаята, сделката с Ник Воронцов. И за всичко беше виновен този гняв. Беше се изплюл върху кораба му. Все едно да се изплюе върху дъщеря му. Когато се обади в Жоао де Деус, паузите и дългите мълчания на Лукас бяха по-красноречив упрек от който и да било гневен изблик. Беше разочаровал семейството. Винаги разочароваше семейството. Всичко, което докосваше, се разпадаше на парчета.
Рафа все пак бе проявил внимание в унищожителния си гняв — барът беше невредим. Седна на леглото и хвърли на бутилките поглед, сякаш гледаше любимите си любовници на другия край на балната зала. Клубът зареждаше стаята на Рафа със специфичните видове джин и ром, които той си правеше по поръчка. Щеше да прекара една хубава нощ с тях. Щеше да се напие, докато не изпаднеше в сълзливо самосъжаление, и да се обади на Лусика през малките часове на нощта.
„Запази поне някакво достойнство, човече“, помисли си.