— Не съм шут.
Хорхе грабна китарата си. Лукас го спря на три крачки от вратата.
— В стара Европа, кралският шут е бил единственият, на когото кралят е можел да довери истината — както и единственият, който е можел да му я каже в очите.
— Това извинение ли е?
— Да.
— И все пак, трябва да вървя.
Хорхе погледна чашата в другата му ръка с печално изражение.
— Да. Разбира се.
— По същото време следващата седмица, сеньор Корта?
— Лукас.
— Лукас.
— Може ли да бъде малко по-рано?
— Кога?
— Как е утре?
— Мамо?
Адриана се събуди с тих вик. Лежеше в едно легло, в някаква стая, но не можеше да разпознае мястото, а тялото ѝ отказваше да ѝ помогне — въпреки че го усещаше като насън, леко и призрачно. Нематериално като съдбата. Почувства нечие присъствие над себе си, на един дъх разстояние. Усещаше как човекът вдишва, докато тя издишва.
— Карлос?
— Всичко е наред, мамо.
Гласът се разнасяше в главата ѝ.
— Кой?
— Мамо, аз съм. Лукас.
Онова име. Онзи глас.
— О. Лукас. Колко е часът?
— Късно е, мамо. Извинявай, че те безпокоя. Добре ли си?
— Спах лошо.
В погледа ѝ просветна разбиране. Беше в леглото си, в стаята си, в своя дворец. Надвисналият над нея призрак, който пиеше дъха ѝ, беше Лукас. Виждаше образа му в лещата си.
— Казах ти да поговориш за това с доктор Макарейг. Тя може да ти изпише нещо.
— Може ли да ми изпише тридесет години по-малко?
Лукас се усмихна. На Адриана ѝ се искаше да може да го докосне.
— Няма да те безпокоя повече. Наспи се. Исках само да ти кажа, че не сме изгубили Морето на драконите. Имам план.
— Никак не ми се иска да го изгубим, Лукас. В никакъв случай.
— Не се безпокой. Докато Карлиньос и онези негови самоубийствени мотоциклети са наоколо, няма да се случи.
— Добро момче си ти, Лукас. Дръж ме в течение.
— Разбира се. Спи спокойно, мамо.
Марина се връщаше заедно с останалите в планетохода, а трупът лежеше, привързан с колани, до нея. Беше достатъчно близо, че бедрата и рамената им се опираха, но дори това беше за предпочитане пред възможността да го сложат срещу нея. Костюмът, лишеният от изражение визьор, ремъците на седалката, които ограничаваха движението — почти по нищо не можеше да различиш мъртвия от живите. Ужасът се таеше в знанието. Знанието, че зад безизразния визьор има безизразно лице. Мъртвец.
Причината за смъртта му бе бързото и катастрофално повишаване на телесната температура, което беше опекло Пауло Рибейро жив в костюма му. Карлиньос преглеждаше различните данни от системите, за да разбере какво се е объркало. Ако един лунонавт, който бе прекарал хиляди часове на повърхността, можеше да загине в рамките на три минути, значи можеше да се случи на всекиго. Можеше да се случи и на нея — Марина Калзаге, вързана на седалката на една открита рамка на това превозно средство, което препускаше напред със сто и осемдесет километра в час по повърхността, изложено на жестоката радиация и вакуума. Между нея и стихиите нямаше нищо, освен един тъничък костюм и слоя стъкло на визьора ѝ. Във всеки един момент имаше опасност да се насъберат достатъчно фактори, достатъчно дребни засечки, за да доведат до фатален случай. Марина Калзаге преглътна тежко паниката, която се надигаше в гърлото ѝ като киселина. Почти беше свалила шлема си насред Морето на спокойствието.
— Добре ли си? — попита я Карлиньос по личния ѝ канал.
— Да.
Лъжкиня.
— Просто шок. Ще ми мине.
— В състояние ли си да продължиш?
— Да. Защо?
— Ново назначение.
— Къде?
— Ще ме вдъхновиш да измисля някаква игра — каза Карлиньос. — Всеки път, когато зададеш въпрос, играчите трябва да отпият по веднъж от бутилката. Ще се качим на един влак.
Марина така и не усети как планетоходът промени посоката си, но час по-късно спряха до Първа Екваториална. Коланите на седалките им се откопчаха, екипът слезе на повърхността и всички започнаха да разтърсват схванатите си крайници.
Марина боязливо стъпи на релсата, за да провери дали ще усети вибрации от наближаващ влак. Не, разбира се. А външните релси бяха запазени за подвижната ковачница на Макензи — Огнището, както Марина беше научила от предварителните указания. Експресите се движеха по четирите вътрешни маглев-релси. Виждаше и успоредните линии, които захранваха двигателите. Ако ги докоснеше с крак, я очакваше безшумна, мигновена смърт, която щеше да огрее хъда на Карлиньос като на Дивали.