— Идва — каза Карлиньос.
На западния хоризонт се появи един-единствен атом светлина, който постепенно се превърна в три ослепителни фара. Земята под краката ѝ трепереше. Влакът се движеше с огромната скорост, която маглев технологията му позволяваше, а и хоризонтът беше близо, затова се озова до тях, преди Марина изобщо да успее да го разгледа: размерът му, ослепително ярките му светлини, огромната тежест и пълната тишина. Прозорците се стрелкаха покрай нея като мъгляви сенки. После влакът забави ход и Марина успя да различи през тях лицето на едно дете, заслонило очите си с длани срещу стъклото, за да вижда по-добре навън. Влакът спря. Две трети от общата му дължина, която възлизаше на километър, се състоеше от пътнически вагони; остатъкът — от товарни. Карлиньос махна с ръка на екипа да го последват през релсите до последния вагон — товарен влекач. Марина с лекота премина през синтерованата основа на релсите и се изкатери ловко по стената на открития вагон. Мотори. Големи, с плоски гуми и множество сензори и комуникационно оборудване; грозни и с лоша аеродинамика, но все пак — невъзможно да бъдат объркани.
— Как… — започна тя, но спря. Нямаше нужда да вдъхновява Карлиньос още повече за играта му.
— Ще избързаме да си осигурим права над един парцел — обяви Карлиньос по общия канал.
Екипът, тукашните лунонавти и работниците, които бяха дошли с мотоциклетите, нададоха одобрителни викове.
— Според Лукас, трябва да се насочим към Морето на драконите. Там има ресурси, за които Макензи смятат, че са известни само на тях. Но ние също знаем за тях и можем да им ги измъкнем изпод носа им. Успели са да се доберат до флотилията на кораби на ВТО преди нас, но пък ние разполагаме с тези. — Той потупа кормилото на един от мотоциклетите. — Отборът по мотокрос на Корта ще го спечели. Първата отсечка ще изминем с влака.
Нови подвиквания на одобрение, към които и Марина се присъедини. Влакът потегли плавно, без нито един тласък. През прозореца видя как планетоходът отново се включи и потегли далеч от Първа Екваториална линия, към Жоао де Деус, за да остави мъртвия си пътник там.
Флавия бе сготвила. Храната беше обилна и съставена изцяло от зеленчуци, като повечето лунни ястия, но вкусът ѝ се струваше слаб на Лукасиньо — като мелодия на китара без басови струни.
— Какво лошо има да сложиш и малко лук или чесън? — попита той. — Или чили?
— Непристойни са от теологическа гледна точка — отговори Флавия. — Разпалват страстите и пробуждат животинските инстинкти.
Лукасиньо продължаваше да рови из чинията си.
— Мадриня, защо си тръгна?
Когато Флавия напусна Боа Виста, той беше на пет. Спомняше си, че беше повече объркан, отколкото наранен; чувство за липса, което скоро бе притъпено и заменено с нови навици. Аманда, генетичната му майка, бързо бе прехвърлила отговорността за грижите му на Елис, която по онова време беше бременна с Робсън.
— Баща ти не ти ли е казвал?
— Не.
— Баща ти и баба ти ме отхвърлиха и ме принудиха да напусна теб и Боа Виста. Износих Карлиньос и Уегнър, а последен износих теб, Лука. Знаеш ли каква е работата на мадрините?
— Вие сте сурогатни майки.
— Продаваме телата си. Това е нашата работа. Продаваме самото сърце на женската си природа на другиго. Проституираме. Разтваряме крака и приемаме чужд ембрион в утробите си. Ти беше заченат в епруветка, Лука, а след това беше износен в утробата на една непозната — за пари. Много пари. Но не беше мой. Ти беше детето на Лукас Корта и Аманда Сун. А Карлиньос — на Карлос и Адриана Корта.
— Ти беше мадриня и на Уегнър — каза Лукасиньо.
— Това е най-жестоката професия на света. Ако те бяха отделили от мен в момента, в който се роди, може би щеше да бъде по-лесно. Но според договора, от нас не се иска само да ви износим и родим, а и да ви отгледаме. Животът ми беше посветен на теб и на Карлиньос. И на Уегнър. Бях майка във всеки смисъл, освен един.
— Не си имала собствено дете. Дете, което сама си заченала, искам да кажа.
— Не можеш да си представиш какво е да прекарваш всяка минута с деца, които си износила — деца, които са твои във всеки смисъл, освен генетичния, но които не са твои, и никога няма да бъдат твои.
— Но може би…
— Не можеш да разбереш, Лука. Ни най-малко. Договорите са железни. Единствените деца, които ми беше позволено да имам, бяха синовете и дъщерите на рода Корта. Обичам те. И Карлиньос. И Уегнър. Обичам ви, сякаш сте мои.
Главата на Лукасиньо пулсираше. Черепът му сякаш щеше да се пръсне. Нещо сякаш се притискаше към очите му отвътре. Всички тези неща бяха толкова тежки. Неща, които не можеше да разбере; неща, които не се вписваха в нито една от емоционалните перспективи, в които беше свикнал да вижда нещата. Флавия беше права. Не можеше да го разбере. Това бяха чувства за възрастни.