Ариел Корта не ги разочарова. Свали ръкавиците си. Изрита обувките от краката си. Съблече роклята на Диор. Изправи се пред всички в Съда на Клавиус по полупрозрачен клин три-четвърти и спортен потник. После потупа Ижола, своя защитник, по гърба. Той беше широкоплещест мъж, йоруба — сърдечен човек и безмилостен боец. Заради натрупаната на Земята мускулна маса, от новополунчените — имигрантите — излизаха най-добрите съдебни бойци.
— Този ще го поема аз, Ижола.
— Не, сеньора.
— Няма да ме пипне с пръст дори.
Ариел се доближи до тримата съдии на скамейката.
— Има ли възражения срещу отправеното от мен предизвикателство?
Съдия Куфуор и Ариел Корта се познаваха от отдавна и имаха дълга история като учител и ученик. На първия ѝ ден от лекциите по право той я научи, че Лунния закон се крепи на три крака. Първият крак: не съществува такова нещо като наказателно право, а само договорно право: всичко подлежи на предоговаряне. Вторият крак: колкото по-малко закони има, толкова по-добре. Третият крак: самоуверените ходове, хитрите завои и смело поетите рискове са не по-малко важни от един разумен довод или успешен кръстосан разпит.
— Адвокат Корта, известно ви е не по-зле отколкото на нас, че се намирате в Съда на Клавиус. Тук всичко подлежи на предоговаряне, включително самия Съд — отвърна съдия Куфуор.
Ариел сви пръстите на дясната си ръка и склони глава пред съдиите. След това се изправи лице в лице със защитника на обвиняемия в ямата долу. Той сякаш се състоеше само от мускули и белези — ветеран от редица процеси, в които се беше стигнало до битка — и вече надаваше викове и я призоваваше да слезе, да дойде при него, да се спусне в ямата за битки.
— Да започваме, тогава.
Съдебната зала избухна в одобрителни възгласи.
— Битката ще бъде „до първа кръв“ — докато някой от двамата не прокърви! — обяви Хералдо Муньос, адвокатът на Аляум.
— О, не — изрева Ариел Корта. — До смърт!
Екипът ѝ, начело със защитника ѝ, вече се беше изправил на крака. Съдия Нагаи Риеко се опита да надвика бурята от гласове, която бушуваше наоколо.
— Адвокат Корта, трябва да ви предупредя, че…
Ариел Корта остана несмутима, елегантно изправила гръб сред хаоса — сърцето от сила и спокойствие в средата на бурята. Адвокатите на защитата се съветваха помежду си, свели глави; от време на време ѝ хвърляха по някой бърз поглед, после подновяваха забързания си, нисък шепот.
— Със съгласието на съда — каза Муньос, който също се беше изправил, — обвиняемият се оттегля от предизвикателството.
Присъстващите в Съдебна зала три затаиха дъх като един човек.
— В такъв случай, решението ни е в полза на ищеца — заяви съдия Жанг. — Всички платими суми следва да се покрият от обвиняемия.
Залата избухна във викове за трети път — по-силно от всякога. Ариел се остави на пороя от хвалебствия и възхищение, който я заливаше отвсякъде. Обърна се няколко пъти — така, че камерите да я снимат от всеки възможен ъгъл. После извади от чантата си дългата си, тънка електронна цигара от титаний, опъна я с едно движение, запали я и издиша тънка струйка бяла мъгла. След това метна якето си през рамо, хвана обувките си за каишките с един пръст и пое извън съдебната зала, както си беше по бойно облекло. Аплодисментите, морето от лица, облакът от спътници, който се носеше над тях: поглъщаше всичко това с хищнически апетит. Всеки съдебен процес бе всъщност една театрална постановка.
Гледката към света навън струваше пари, а развлеченията за из път струваха още повече, затова Марина седеше на средната си седалка на долния етаж на влака и правеше физиономии на хлапето, което зяпаше към нея между облегалките отпред. Пътуването от Меридиан до Жоао де Деус щеше да ѝ отнеме само час с високоскоростния влак. Да забавлява хлапето беше достатъчно развлечение. Това беше първият път, в който изобщо бе напускала пределите на Меридиан. Беше на луната — на повърхността на луната, където влакът препускаше по магнитните си релси с хиляда километра в час, а не виждаше нищичко, затворена в металния цилиндър. Пустини, ръбове на кратери, бразди и стръмни скали. Огромни планини и широки полета. Обграждаха я отвсякъде — отвъд стените на този топъл, шумен, вмирисан на жасмин и пастелен на цвят вагон. Сивота и прах, навсякъде около нея. Всичко бе еднакво. Нищо не блестеше с особено величие. Тя не изпускаше нищо.