Флавия се прекръсти и целуна кокалчетата си.
Лицето на Лукасиньо бе пламнало от гняв и срам. Беше му омръзнало да му обясняват какво да прави. „Облечи тази рокля.“ „Сложи си този грим.“ „Не спи с това момиче.“ „Бъди благодарен син.“
Мардиня Флавия стана от пода и сложи чайника да ври в малката си кухничка. Разнесе се тихото почукване на чукало в хаван и стаята се изпълни с наситена миризма на билка.
Ръката на Лукасиньо вече беше хванала дръжката на вратата.
— Къде отиваш?
— Има ли значение?
— Не. Но няма да си тръгнеш. Не би дошъл тук, ако имаше къде другаде да идеш. А и аз не искам да си тръгваш. Ето.
Флавия му подаде чаша билково мате.
— Седни.
— Заповеди. Всички само ми заповядват. Всички се смятат за големи специалисти, когато стане въпрос за мен и моите желания.
— Моля те.
Лукасиньо подуши напитката.
— Какво е това?
— Помага на човек да спи спокойно — отговори Флавия. — Вече е късно.
— Откъде знаеш?
В апартамента нямаше часовници. Сестринството не ги одобряваше: часовниците бяха времеубийци, които кълцаха Великото Настояще на все по-малки и по-малки парченца: часове, минути, секунди. Философията на Сестринството се основаваше на последователността: за тях времето беше неделима цялост, която съществуваше едновременно в четвъртото измерение — в ума на Олорум Единствения.
— Така го усещам.
— Не ми харесва — каза Лукасиньо, който продължаваше да души съдържанието на чашата с гримаса на отвращение.
— Кой е казал, че е за теб?
Лукасиньо отпи. Когато Флавия се върна от кухнята, където бе отишла, за да измие посудата, той вече се беше сгушил и заспал дълбоко на дивана.
Дванадесет дири от лунен прах. Дванадесет водача, които караха моторите си във V-образна формация през кратера на Аймарт К. Марина Калзаге пътуваше от три часа. Задникът ѝ отдавна беше станал на камък. Вратът я болеше, пръстите ѝ бяха изтръпнали от вибрацията, усещаше как студът се мъчи да пробие космокостюма ѝ и не можеше да откъсне поглед от цифрата на датчика за кислород в долния десен ъгъл на хъда си. Всичко беше разчетено: имаше достатъчно въздух, колкото да стигне до целта си, плюс още час. Толкова щеше да отнеме на планетоходите от Морето на границите да стигнат до тях, за да могат да презаредят. Бяха минали три часа, оставаше им един. Движеха се със сто и осемдесет километра в час — максимумът беше двеста и двадесет, но изхабяваше акумулаторите невероятно бързо, а някъде далеч пред тях, от другата страна на света, флотилията на Воронцови напредваше към Морето на драконите. Според изчисленията, екипът на Корта щеше да пристигне в най-отдалечения ъгъл на парцела пет минути преди транспортьорите на ВТО — и Макензи. Плюс-минус три минути. Всичко беше точно. Лукас Корта беше изключително прецизен в изчисленията си.
Първият час от пътя им на север от гарата минаваше през неудобен, неравен планински терен; кратери, отломки от скали и подли склонове, които изискваха концентрация на всичките ѝ физически и технически умения. Огромните колела на моторите преодоляваха с лекота участъците с дребен чакъл, но всяка по-едра скала изискваше отделно решение: дали щеше да я преодолее със заобикаляне, с прескачане, с изкачване. Ако сгрешеше в преценката си, щеше да потроши колелата и трансмисията и да остане сама насред кратерите, докато останалите от екипа вдигат опашка от прах в далечината пред нея. А никой нямаше да дойде да я спаси. Всички кораби бяха във властта на Макензи. Марина скърцаше със зъби срещу всяка скала и всяка бразда по повърхността. Всяка неравност забиваше стрела от болка нагоре по гръбнака ѝ. Гърбът ѝ се беше превърнал в поток от нажежена до стапяне болка. Мускулите на ръцете ѝ пулсираха от усилието да държи кормилото стабилно, докато моторът се тресеше и подскачаше по ужасния терен. Челюстта ѝ се беше схванала и не можеше да си спомни кога е бил последният път, когато си е позволила да мигне. Марина Калзаге беше по-жива от всякога досега.