— Мотори — беше казала.
— Състезателни мотори — беше уточнил Карлиньос.
Единадесет колела, подредени във влекача. Великолепни, мощни машини, които излагаха на показ кабелите, жиците, рамите и двигателите си. Безмилостната им практичност ги правеше красиви. Всяко беше различно — обработвано допълнително според нуждите на предишните водачи; металните им повърхности бяха покрити с издълбани черепи, дракони, ориши, надарени голи мъже и жени с огромни гърди; пламъци, звезди, мечове и цветя. Естетичните вкусове на мотористите бяха вечни и неизменни. Марина прокара облечената си в ръкавица ръка по една хромирана рама.
— Возила ли си се на такъв мотор преди?
— Къде бих могла да… — започна Марина, но си спомни за играта.
— Мислиш ли, че ще се справиш?
— Колко трудно може да бъде?
— Доста. Ако нещо се обърка, ще трябва да те изоставим.
За нея нямаше мотор. Новополунчената трябваше да се върне в Меридиан — в някое топло, удобно превозно средство с херметична кабина. Но сега, когато Пауло Рибейро пътуваше към Жоао де Деус за аутопсията си, екипът на Корта бе останал с един водач по-малко, а планът изискваше да използват всички налични мотори. Макензи можеха да крият нещо в ръкава си. С колкото повече хора разполагаха Корта, толкова по-гъвкаво можеха да реагират.
— Ще дойдеш ли?
На португалски, думите бяха покана, а не въпрос. Влакът вече забавяше хода си. Планът на Лукас беше прост. Марина си го спомняше — тъмнокожият, сериозен мъж, който бе произнесъл думите, които спасиха живота ѝ. „Вече работиш за Корта Хелио.“ Той си беше спомнил един детайл, който беше убягнал дори на Карлиньос: че бяха много добри мотоциклетисти. Планът му беше следният: щяха да съберат всички налични мотоциклети в най-близката до парцела точка и да препуснат възможно най-бързо към Морето на драконите. След това щяха да настроят по един GPS транспондер на всеки от четирите ъгъла на територията. Четири ъгъла, единадесет мотоциклета.
— Ще дойда — каза Марина.
— Ето договора.
Хети прожектира документа на лещата на Марина. Тя му хвърли бегъл поглед — беше пълен с клаузи за възможните случаи на злополука и смърт — сложи един Ин и го изпрати обратно на Карлиньос.
— Дръж се по-близо до мен — каза ѝ той по личния ѝ канал.
Единадесет колела, четири ъгъла. Значи щеше да се състезава заедно с Карлиньос срещу Метали Макензи и всичките им космически кораби за най-отдалечената, най-важна точка на парцела.
Водачите се качиха на мотоциклетите си. На Марина се падна огромен звяр от алуминий, с пращящи акумулаторни клетки. Една Дева Луна, гравирана върху хромираната повърхност в средата на кормилото, бе обърнала полуусмихнатото си лице към нея. Марина се намести на седалката, а ИИ-то на мотора се свърза с Хети. Машината оживя. Управляваше се лесно — напред, назад, завъртане на ръчката за увеличение на скоростта.
Още преди влакът да спре напълно, Карлиньос даде газ и скочи от платформата на влекача в широка, красива дъга. Проблесна на отразената от Земята светлина и се приземи отвъд най-отдалечената железопътна релса. Докато Марина успя да свали мотора си на повърхността и да се научи как да задържа предната гума да не се вдига нагоре, Карлиньос вече беше изчезнал зад хоризонта.
Марина зае по-стабилна поза на седалката, завъртя ръчката за скорост и се понесе след прашните дири пред себе си. Увеличи скоростта още и излезе начело на формацията, където се намираше Карлиньос. От лявата му страна имаше празно място. Марина се насочи към него, а Карлиньос обърна безизразния си шлем към нея и ѝ кимна.
Водачите се спуснаха надолу по дългия, тесен ръб на кратера на Аймарт К. Марина изви кормилото, за да избегне един скален отломък с размерите на труп. „По-стар е от първия живот на земята“, помисли си тя. Тъпа, сива скала, застанала на пътя ѝ. Безполезен отломък на дъното на мъртвото лунно море.
Карлиньос вдигна ръка, но спътниците вече бяха дали сигнал на водачите. Три от мотоциклетите се отделиха от лявата страна на V-образната стрела и се насочиха в посока изток-югоизток. Марина погледна към облаците от прах, които бавно се слягаха след тях. Щяха да поемат югоизточния ъгъл на четириъгълника. В групата, която препускаше по тъмната равнина, оставаха девет мотора; продължаваха да се движат в асиметрично ветрило. Пътят беше лесен, бърз, монотонен — и пълен с капани. Капани от най-лошия вид — такива, в които падаш сам от скука, рутина и небрежност. Равно, равно, равно. Монотонно, монотонно, монотонно. В карането на мотоциклети трябваше да има нещо повече. Равно, равно, равно, бързо, бързо, бързо. Кой би практикувал спорт, който се състои от безкрайно препускане в права линия по плосък терен? А може би тъкмо това беше толкова привлекателно. Такива бяха мъжете и спортовете им. Всичко можеше да бъде превърнато в безсмислено състезание — дори препускането по дъното на някое лунно море. Но то трябваше да има и по-интересни страни. Каскади, специални умения. Доколкото Марина разбираше от спорт, той винаги трябваше да включва каскади, точки или скорост.