Когато достигнаха следващата предварително определена точка, Карлиньос отново вдигна ръка, крайните водачи отдясно се отделиха от групата и поеха на запад през морето. Североизточният ъгъл на парцела беше на петдесет километра от тях. Петте останали мотора продължаваха напред.
— Обичаш ли бразилска музика?
Гласът на Карлиньос стресна Марина и я накара да залитне леко, но тя бързо възвърна равновесие.
— Не особено. Звучи доста асансьорно. А може би не мога да я разбера — нали съм от нортеанските райони.
— И аз не я разбирам. Мама я обожава. Израснала е с нея. Музиката я свързва с дома.
— Дома — каза Марина. Не звучеше като въпрос.
— Лукас е голям почитател на стила. Веднъж се опита да ми обясни в какво се състои чарът му — саудаде, сладката тъга и всичко останало, но аз явно просто нямам слух за това. Вкусовете ми са доста обикновени. Обичам денс музика. Бийтове. Плътни, тежки мелодии.
— Обичам да танцувам, но не съм особено способна танцьорка — каза Марина.
— Когато се върнем, след като се погрижим за всичко това, ще отидем да танцуваме.
Марина, която се носеше през Морето на драконите със сто деветдесет и пет километра в час, усети как сърцето ѝ подскача.
— На среща ли ме каниш?
— Ще заведа и останалите от екипа — отговори Корта. — Не си виждала какви партита устройват в семейство Корта.
— Бях на онова в Боа Виста, не помниш ли? — каза Марина, като прикри разочарованието си и се приготви да изостави темата. Беше се изчервила в космокостюма си.
— Това не беше парти на семейство Корта — поправи я Карлиньос. — И така — каква музика харесваш, Марина Калзаге?
— Израсла съм на западното крайбрежие на Северна Америка, затова си падам по китари. Обичам рок.
— А. Метъл. Всички в моя екип слушат такава музика — метъл.
— Не. Рок.
— Има разлика ли?
— Голяма разлика. Както казва брат ти, човек трябва да има слух за тези неща.
Предният радар отчете някакво препятствие отвъд хоризонта. Отклонението щеше да им коства ценни минути.
— Знаеш много за мен, Марина Калзаге — знаеш, че обичам денс, че бягам в Безкрайния Маратон, че обичам майка си, но не харесвам по-големите си братя. Много обичам малкото ми братче, а сестра ми просто не мога да разбера. Мразя деловите костюми. Мразя и покривите. Но аз все още не знам нищо за теб. Рокаджийка от северозападните райони, която спаси брат ми. Това е всичко.
Препятствието се оказа редица от стръмни планински възвишения, които бяха останали да стърчат над повърхността на базалта, който беше залял Морето на драконите в прастари времена. Скалите бяха необичайни за меката, ерозирала луна, но Карлиньос не се поколеба и за миг, преди да препусне право към тях.
— Може да се каже, че попаднах тук по случайност — каза Марина.
— Никой не попада на луната по случайност — отговори Карлиньос.
Мотоциклетът му се засили нагоре по един стръмен хребет и излетя напред и нагоре — десет, двадесет метра — преди да се приземи и да вдигне огромен облак прах. Марина го последва. Чувстваше се напълно безсилна и изоставена; сърцето ѝ се сви от паника. Поддържай мотоциклета стабилен. Стабилен…
Когато задното колело докосна повърхността, тя се помъчи да задържи мотора прав. Миг по-късно, в праха се стовари и второто колело. Добра работа. Добра работа. Тя въздъхна силно от облекчение и въодушевление.
— Та какво се е случило? — долетя гласът на Карлиньос по личния канал.
— Майка ми се разболя. Туберкулозен менингит.
Карлиньос прошепна кратка молитва на Сао Хорхе на португалски.
— Наложи се да ампутират десния ѝ крак от коляното надолу, а и вече не може да върви. Жива е, говори и успява да води нормален живот, но вече не е същата. Не е онази жена, която познавах. Само части, които са успели да спасят в болницата.
— И сега работиш за болницата.
— Работя за Корта Хелио. И за майка ми.
Вече бяха останали само двамата. Карлиньос я поведе нататък, двамата излязоха от каменистия участък и пред очите им се ширна Морето на драконите.