— Новини от екипа на югоизток — прекъсна я Карлиньос. — Макензи са пристигнали.
— Докъде сме стигнали?
— Дай газ.
Марина се надяваше да чуе тъкмо това. Усети как двигателят подскача между краката ѝ, а мотоциклетът се понася напред с още по-висока скорост от преди. Наведе се ниско надолу. Нямаше нужда да го прави — на луната нямаше съпротивление на вятъра, което да ѝ пречи. Но така се правеше, когато караш бърз мотоциклет. Тя и Карлиньос препускаха един до друг през Морето на драконите.
— Ами ти? — попита Марина.
— Рафа е чаровен, Лукас — хитър, а Ариел — сладкодумна; аз пък съм боец.
— Ами Уегнър?
— Той е вълк.
— Видях, че Лукас не може да го понася. Защо?
— Животът ни не е прост. Тук правим нещата различно.
С тези кратки думи, Карлиньос сякаш ѝ каза: „С теб все пак си оставаме шеф и подчинен.“
— На около дванадесет процента кислород съм — обяви Марина.
— Пристигнахме — каза Карлиньос, заби спирачките и описа кръг с колелото сред вихрушка лунен прах. Марина зави широко и забави скорост, за да спре до него. Прахът около двамата започна да се сляга на нежни облаци.
— Тук.
Тъмно, плоско морско дъно, еднообразно като тиган за уок.
— Североизточната крайна точка на четириъгълника на Морето на драконите — каза Карлиньос и откопча фенера от задницата на мотора си.
— Карлиньос — повика го Марина. — Шефе…
Хоризонтът беше толкова близо, а корабът на Воронцови — толкова бърз, че сякаш се появи от нищото в небето над нея, като ангел. Беше голям — закриваше половината небе. Спускаше се все по-ниско на двигателите, които горяха точно над главата ѝ.
Карлиньос изпсува на португалски. Все още разгъваше краката на фенера на рода Корта.
— Имат вградена система за позициониране. Ако докосне земята…
— Имам план.
Планът беше безумен, отчаян — такъв, какъвто дори договор за работа на луната не би се сетил да покрие. Марина натисна газта отново. Корабът на Воронцови се завъртя около оста си. Двигателите вдигаха кълба от прах. Марина се засили през тях и заби спирачки точно под корпуса на кораба. Погледна нагоре. Визьорът ѝ се изпълни с мигането на предупредителни светлини. Нямаше да се приземят върху някой от лунонавтите на Корта Хелио. Не биха я смачкали или изгорили — не и пред член на самото семейство Корта. Не биха посмели. Корабът застина за момент, след което двигателите отново светнаха ярко и транспортьорът сви встрани от мястото, където се канеше да кацне.
— Няма шанс, проклетници! — изръмжа Марина и отново препусна с мотора, за да спре под кораба, който тъкмо пак се канеше да кацне. Вълната на двигателите му я блъсна силно и почти я събори. Този път бяха по-ниско. Камерите в долната част на кораба се фокусираха върху нея. Какви ли спорове се водеха в пилотската кабина на кораба сега? Беше на луната. Тук правеха нещата различно. Всичко подлежеше на договорки. Всичко си имаше цена: прахът, животът. Корпоративна война с Корта. Транспортьорът продължаваше да се носи във въздуха.
— Карлиньос…
Транспортьорът отново се стрелна встрани. Не можеше да се отдалечи прекалено от координатите на крайните точки и това неутрализираше предимството, което скоростта му му даваше по принцип. Марина го настигаше лесно. Но беше ниско — наистина много ниско. Прекалено ниско. Марина нададе вик и се подхлъзна на мотора. Задната гума поддаде, а рамата и водачът се стовариха върху пясъка и се плъзнаха далеч, далеч. Марина заби пръсти в пясъка, за да успее да спре. Най-после спря, задъхана, под опорите за приземяване. Двигателите вдигаха около нея непрогледна буря от пясък. Опорите се снишаваха над нея и заплашваха да я смачкат. Бяха взели решение.
— Марина! Махни се оттам!
Марина събра последни сили и се претърколи настрани от опорите за приземяване. Малко по-късно, те вече се бяха опрели в земята. Амбреажите и краката на опорите се бяха озовали на два метра от лицето ѝ.
— Успях, Марина.
Тя се претърколи на едната си страна и видя Карлиньос, който се беше навел и протягаше ръка към нея, за да ѝ помогне. Зад него се виждаше как мига маякът на транспондера. Тази светлина означаваше живот. Означаваше победа.