— Успяхме.
Марина се изправи на крака с огромни усилия. Ребрата я боляха, сърцето ѝ тупкаше лудешки, всеки мускул в тялото ѝ стенеше от изтощение, и се чувстваше така, сякаш всеки момент ще повърне в шлема си. На хъда ѝ светеха десетина предупредителни сигнала — жълти и червени, — а и не си усещаше пръстите на ръцете и краката от студ. Но тези светлинки. Малките, мигащи светлинки. Тя обви ръка около Карлиньос и му позволи да ѝ помогне да се отдалечи с куцукане от кораба. Транспортьорът беше красив и някак чуждоземен — кораб, който не беше на място тук, а приличаше повече на играчка, изоставена насред Морето на драконите. Можеше да различи силуети през илюминаторите на ярко осветената пилотска кабина. Една от тях вдигна ръка за поздрав. Карлиньос ѝ отвърна със същия жест. След това двигателите се включиха и отново вдигнаха непрогледни валма прах наоколо, а миг по-късно транспортьорът вече си беше отишъл. Бяха сами. Марина се отпусна на рамото на Карлиньос.
— След колко време ще пристигне планетоходът?
Хорхе намести китарата в удобното положение, на което беше свикнал — с левия крак, поставен на крачка пред десния, за по-добър баланс.
— Какво искате да изсвиря, сеньор Корта?
— Нищо.
— Нищо.
— Нищо. Повиках те под фалшив претекст, Хорхе.
Музикантът бе заспал трудно предишната вечер, след като приключи репетицията с останалите членове на бандата — из главата му се гонеха звънки прогресии и различни начини да нагоди трудните моменти в синкопирането с барабаниста. Жилберто, спътникът на Хорхе, бе прошепнал в ухото му:
— Лукас Корта.
Беше три часът и тридесет и четири минути.
Иисусе Христе.
— Имам нужда от теб.
— Не искам да пееш.
Хорхе затаи дъх.
— Искам да изпием по едно питие заедно.
— Много съм уморен, сеньор Корта.
— Тук няма никой друг, Хорхе.
— Вашето о̀ко… и Лукасиньо…
— Няма никого, Хорхе.
Бяха на балкона. В ръката на Хорхе имаше чаша с мохито, забъркано по начина, който му допадаше най-много. Със специалния ром на Лукас. Вече приближаваше четири часът, но квадрант Сао Себастиао гъмжеше от движение — роботи и работници, които застъпваха на смяна; ботове по поддръжката и техници, които обслужваха машините. Въздухът бе замрял, а частиците прах, които се носеха из него, сякаш го наелектризираха. Хорхе ги усещаше по езика и в гърлото си. Искаше му се да си сложи куожаото, но маската можеше да се сметне за признак на неуважение в присъствието на Лукас.
— Ще се разведа със съпругата си — каза Лукас.
Хорхе се помъчи да намери подходящ отговор.
— Не зная много за различните ника между Петте Дракона, но предполагам, че ще ви струва скъпо да прекратите договора.
— Много скъпо — потвърди Лукас. — Извънмерно скъпо. Сун са свикнали на съдебни спорове. Водят дело с ИКСК от петдесет години. Но аз съм извънмерно богат. А и сестра ми Ариел е на моя страна.
Лукас се облегна на парапета.
— Ако не я обичате…
— Ако смяташ, че любовта има каквото и да е общо с тези въпроси, значи наистина нямаш понятие как се женят членовете на Драконите. Не, в случая доводите са само от прагматично, политическо и династическо естество. До един. Първо идва бракът, а после — любовта. Ако имаш късмет. Рафа имаше и сега страда заради това. Аз не скърбя, а празнувам, Хорхе.
— Не разбирам, сеньор… Лукас.
— Постигнах забележителна победа. Хрумна ми една отлична идея, която впоследствие успях да изпълня отлично. Победих враговете си и осигурих още повече мощ и богатство за семейството си. Аз съм най-влиятелният човек в четири от Драконите. Тази вечер градът пред нас ми принадлежи. А всичко, което виждам, е един мъж, свит в империята си от прах. Бях роден в тази пещера и ще умра в нея — и всичката вода, въздух и въглерод, които съм взел назаем, ще бъдат върнати и изплатени. Ще се превърна в малка частица от стотици хиляди животи. Жесток вид прераждане. И никога не сме имали избор. Майка ми е имала. Тя е заменила Земята срещу богатство. Но аз нямах избор. Никой от нас нямаше. Не можем да се върнем обратно у дома — понеже Земята всъщност никога не е била наш дом. Това е всичко, което имаме: прах и слънчева светлина. И хора. Луната — това са всъщност хората. Така казват. Те са най-злият ти враг и най-светлата ти надежда. Рафа обича хората. Надява се, че раят съществува. Аз пък знам, че живеем в ада. Като плъхове, затворени в тунел, далеч от всичко красиво.
— Искаш ли да ти изпея нещо, Лукас?
— Може би това е добра идея. Всичко е ясно, Хорхе. Знам точно какво трябва да направя. Затова ще се отърва от Аманда. И затова не мога да се радвам. Затова не мога да слушам музиката ти тази вечер, Хорхе.