Лука прокара пръста си по опакото на дланта на Хорхе.
— Остани.
— Събуди се.
Чифт ръце я хванаха под мишниците и я вдигнаха нагоре. Осъзна, че е била на косъм да заспи и да се плъзне под повърхността на водата. Карлиньос беше клекнал до нея от едната страна на басейна. Почука с пръст по чашата от коктейла на Марина, по която още блестяха лепкави капчици Синя луна.
— Не е особено добре забъркана. А „удавяне на луната“ не звучи добре като причина за смъртта в евентуалната ти аутопсия.
— Реших, че заслужавам да отпразнувам днешното ни постижение.
Марина вдишваше една от последните глътки кислород, които ѝ бяха останали, когато планетоходът се показа на хоризонта и се спусна към тях; трепереше от студ и бе посиняла от аноксията, причинена от липсата на кислород. Карлиньос я свърза към животоподдържащата система. Планетоходът завъртя колела и се отправи с пълна скорост към Бейкоу — сървърната ферма на Тайанг, разположена на ръба на Макробиус. Карлиньос успя да пренесе Марина през външния шлюз и да я прекара през въздушната струя, която отнесе праха от нея, но хипотермията вече започваше да я кара да изпада в безсъзнание, да се буди за кратко и отново да припада. Спомняше си бегло как някой сваля космокостюма ѝ. Как освобождава тялото ѝ от стегнатата материя. Нечии пръсти внимателно откачиха сензорните тръби от кожата ѝ, която сърбеше, покрита с вече изсъхнала пот. Чифт ръце я пуснаха леко в някакъв басейн — топла, топла вода… какво? Лежеше гола, а водата нежно галеше тялото ѝ. Съживяваше я.
„Какво става?“
— Просто басейн.
Гласът на Карлиньос. Ръцете. Неговите ръце ли бяха?
— За малко да умреш.
— Нямаше да приземят кораб върху ми.
Зъбите ѝ тракаха толкова неудържимо, че едва успя да произнесе думите. Бавно се връщаше към живот и я беше обзела същинска агония.
— Не това имах предвид.
— Трябваше да го направя.
— Начинът, по който го казваш, е пленителен — каза Карлиньос. — Толкова нортеански. Толкова благороден. „Трябваше да го направя.“
Карлиньос прокара върха на пръста си по повърхността на водата.
— Ще платим сметката за водата.
Общността на Бейкоу беше тясна и затворена като манастир: представители на семейство Сун, Асамоа и някои по-малки родове живееха заедно и в преплетени полиаморни връзки. Из тесните, наклонени тунели се разнасяха звънливите гласчета на децата, които подвикваха на пет различни езика; вонята на урина и особената миризма на компютърните системи се просмукваха навсякъде във въздуха, който беше не втора, а трета употреба. За да може Марина да остане тук, накисната в смрадливата вода в средата на мъничката стая, Корта Хелио трябваше да сключат споразумения както с Тайанг, така и с АКА. Тя се облегна назад и остави косата си да се носи из топлата вода. Ако протегнеше ръка, щеше да докосне синтерованото стъкло, от което беше направен таванът. Ао Куанг, Дракона-крал на Източното море, нарисуван в стил манга, бе вперил поглед в нея от повърхността му. В гърдите ѝ леко плиснаха няколко вълнички. Нещо бе смутило повърхността на водата.
— Какво правиш?
Тя отново се беше разсеяла в мисли. Когато се върна обратно в настоящето, видя как Карлиньос сваля космокостюма си.
— Влизам.
Той се спусна във водата. „Изглеждаш уморен“, помисли си тя. „Великолепен си, но си уморен до смърт. Движиш се като престарял рак.“ Потокът от новини и статистики, който Хети непрекъснато обновяваше, ѝ съобщи, че е прекарала двадесет и осем часа на повърхността. Космокостюмите бяха предназначени да издържат до двадесет и четири. „Всички би трябвало да сме мъртви.“ Тя плисна вода в лицето на Карлиньос, който бе тъй уморен, че почти не трепна.
— Хей.
— Хей.
— Успяхме ли?
— Съдът на Клавиус призна правата ни и ни издаде лиценз. Вече обявихме търговете за лунонавтите.
Марина вдигна немощно юмрука си и нададе едно тихичко „ура!“.
— Знаеш ли, май заслужаваме да го отпразнуваме — каза Карлиньос. — Тук правят много хубава водка от картофи.
— Какво спомена преди малко за аутопсиите и „удавяне“ като причина за смъртта в тях?
— Че все пак не е толкова зле, колкото „върху нея се приземи кораб на ВТО“.
— Какъв си.
Марина отново го плисна с вода. Карлиньос или не искаше, или не можеше да се отмести.
„Леле, че си сладък, когато си такъв — уморен и миризлив, и брадясал, и целият насинен… Така ми се иска да преспя с теб, особено като те гледам точно пред мен — как докосваш колената ми, прасците ми, ходилата ми… Ако аз преместя едната си ръка малко насам, а ти преместиш твоята малко нататък, би се получило… Но няма да го направя, защото се чувствам като развалина, ти — също, пък и все пак си ми шеф, и Дракон, а Драконите винаги са ме плашели. Но най-вече няма да го направя, защото усещам, че сега сме като близнаци, които плуват един до друг в тази топла вода… И ако преспим заедно, би било равнозначно на кръвосмешение в утробата.“