От тринадесетгодишна възраст, Ариел Корта беше щастливо, ентусиазирано и моногамно автосексуална.
Мъжът замахна към коленете ѝ с гаечния ключ. Марина отскочи. Силата и инерцията ѝ я понесоха високо, напред и нагоре. Но така беше по-уязвима. Инерцията можеше да убива. Приземи се достатъчно тежко, за да си изкара въздуха, подхлъзна се и се блъсна в една опорна греда. Този мъж — от екипа на Макензи — знаеше как да се бие. Той се изправи пред нея и вдигна ключа, за да го стовари в гърдите ѝ. Марина го ритна с ботуша си в капачката на коляното. Хрущенето на костта и крясъкът му накараха останалите в отсека да притихнат за момент. Мъжът падна на земята, сразен. Марина вдигна гаечния ключ.
— Марина! — долетя до нея гласът на Карлиньос. — Недей.
Мъжът беше висок и във форма. Тя беше ниска, а и жена, но пък беше новополунчена. Беше силна за трима лунни мъже. Можеше да строши ребрата му с един добре насочен юмрук.
Как започна боят? Като всички останали боеве: като огън. Двама души, които се палеха лесно, се озовават прекалено близо един до друг, пламва искра и се намира вятър, който да раздуха пламъка. От контролната централа по приземяванията и излитанията на Бейкоу оставиха екипа на семейство Корта в отсека за паркиране на превозни средства, докато ескадронът, слязъл от един от планетоходите на Метали Макензи, паркираше и обезопасяваше возилото. Екипът на Корта започваше да се изнервя — тесните тунели, гадният въздух и застоялата вода започваха да им омръзват. Искаха да се върнат у дома и търпението им беше на привършване. Екипът на Макензи — който, както забеляза Марина, се състоеше само от мъже — се изсипаха от външния шлюз, а от тях се разнасяше прясната, остра миризма на лунен прах. Докато водачът на екипа подминаваше Карлиньос, тя успя да долови две думи: „Крадци такива.“ Това беше последната капка. Карлиньос изрева и повали мъжа с удар с глава. В следващия миг целият отсек сякаш избухна.
Марина не се беше била никога досега. Беше наблюдавала различни кръчмарски сбивания или боеве в студентските общежития, или на купоните около тях, но никога не беше участвала. Тук обаче се беше превърнала в мишена. Тези мъже искаха да я наранят. На тях не им пукаше дали ще умре. Мъжът от екипа на Макензи бе повален и вече излязъл от строя. От устните му се разнасяше тихо гъргорене. Марина се наведе — колкото по-ниско си, толкова по-силно ще удряш — и огледа стаята. Истинските боеве не приличаха на филмовите. Хората се въргаляха по земята, дърпаха се, дращеха се и се опитваха да си строшат главите взаимно. Карлиньос лежеше по гръб. Марина грабна нападателя му за ръката. Той изкрещя. Беше извадила раменната му кост от ямката. Тя го хвана за яката и колана и го запрати в отсрещния ъгъл с такава лекота, сякаш беше парцалена играчка. След това се завъртя, втурна се към първия лунонавт на Макензи, който зърна, заби се в него и го притисна към един стълб. След това се изправи, задъхана. Беше супергерой. Беше Жената-Хълк.
— Къде са ченгетата? — изкрещя на Карлиньос.
— На Земята — отговори ѝ той и просна поредния противник на земята с ритник през краката. След това заби юмрука си в лицето му. От счупения нос бликна фонтан от кръв — червен дъжд, който бавно се стичаше по лицето на мъжа.
— По дяволите! — кресна Марина. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!
След това отново се хвърли в битката. Мощта покваряваше — ужасяваща, но сочна и изкусителна. Така се чувстваха мъжете на Земята — знаеха, че винаги могат да разчитат на силата си. Риташе, сграбчваше, извиваше и чупеше; трошеше с юмруци. В следващия миг всичко вече беше свършило. Кръв обагряше синтерования под и стените. Разнасяха се тихи стенания и гъргорене. Служителите по контрола на отсека за превозни средства бяха пристигнали и разтърваваха онези, които продължаваха да си разменят удари, с помощта на тейзъри и ножове. Боевете обаче имат период на полуразпад и този вече бавно се уталожваше и превръщаше във викове, размяна на обиди и сочене с пръст. Водеше се караница кой следва да плати щетите. Спорът вече беше в ръцете на юридическите ИИ-та.
— Добре ли си? — попита я Карлиньос.
Марина усети миризмата на насилие, която се носеше от него. Усети как настръхва: той се биеше без задръжки и без да влага страст, сякаш това насилие беше просто удобно средство в работата му. Спомни си какво ѝ бе казал: „Рафа е чаровен, Лукас — хитър, а Ариел — сладкодумна; аз пък съм боец.“ Тогава си бе помислила, че говори метафорично. Не. Той беше истински боец — и то доста способен. Усети леко бодване на страх.