— Какво… ще рече това?
Катрине се бореше да запази контрол над изражението си, ала накрая не издържа, предаде се и закри с длан изкривената си в болезнена гримаса уста. Гюнар Хаген я отмени:
— Най-лошото, Хари.
— Не. — Хари чу гнева в гласа си. — Не — повтори той, но умолително.
— Ракел…
— Почакай! — Хари вдигна длани пред гърдите си, сякаш за да отбие удар. — Не го изричай още, Гюнар. Почакай малко. Дай ми… просто почакай малко.
Хаген удовлетвори молбата му. Катрине беше заровила лице в шепите си и ридаеше беззвучно. Само тресящите се рамене я издаваха. Погледът на Хари потърси прозореца. В кафявото море, каквото представляваше в момента паркът около следствения арест, все още се виждаха сиво-бели островчета и малки континенти от сняг, но липите по алеята към ареста бяха започнали да напълват. След месец-месец и половина пъпките щяха да се разпукат внезапно, а Хари — да се събуди една сутрин и да види, че пролетта за пореден път е превзела Осло светкавично, само за една нощ. Но това нямаше да му донесе никакъв смисъл. По-голямата част от живота си той бе прекарал сам, без това да го гнети. Сега обаче самотата щеше да го съсипе. Той не дишаше. В организма му се натрупваше въглероден диоксид. Хари се надяваше да отнеме по-малко от двайсет и две минути.
— Добре — обади се той. — Кажи го.
— Мъртва е, Хари.
Седма глава
Хари претегли мобилния телефон в дланта си.
На осем клавиша разстояние.
С четири по-малко от времето, когато живееше в „Чунгкинг Меншън” в Хонконг — четири високи сиви блока, представляващи самодостатъчно миниобщество: квартири за гастарбайтерите от Африка и Филипините, ресторанти, молитвени стаи, шивашки ателиета, чейндж бюра, дори родилна зала и погребална агенция. Стаята на Хари се намираше на втория етаж в корпус В. Представляваше четири квадратни метра гол бетон — място колкото за мръсен дюшек и пепелник. Капките от климатика, тупащи в пепелника, отмерваха секундите, а самият Хари отдавна беше изгубил представа за дните и седмиците, през които ту потъваше в опиумно опиянение, ту се отърсваше от него. Именно то определяше дневния му режим. Накрая Кая Сулнес, полицайка от Отдела за борба с насилието, дойде в Хонконг и го прибра в Норвегия. Преди това обаче Хари бе успял да си създаде собствена ежедневна програма. Всеки ден изяждаше порция стъклени спагети при Ли Ян, спускаше се по Нейтън Роуд и Мелдън Роу, купуваше бучка опиум в бебешко шише, после се връщаше, заставаше пред асансьора в „Чунгкинг Меншън” и приковаваше поглед в телефонния апарат, закачен на стената.
Замина за Хонконг, за да избяга от всичко. От следователската професия, защото разнебитваше психиката му. От себе си, защото се бе превърнал в разрушителна сила, погубваща всичко наоколо. Но най-вече от Ракел и Олег, защото не искаше да им навреди повече, отколкото вече им бе навредил.
И всеки ден, докато чакаше асансьора, се взираше в телефона и попипваше монетите в джоба на панталона си.
Дванайсет натискания на клавишите и ще чуе гласа й. Ще се увери, че двамата с Олег са добре.
Не можеше обаче да е сигурен в това, преди да им се обади.
В живота им цареше хаос и след неговото заминаване можеше да се е случило какво ли не. Не беше изключено Ракел и Олег да са били увлечени във водовъртежа, завихрил се след ужаса със Снежния човек. Ракел беше силна, но Хари познаваше не един и два случая на героично оцелели, които се сриват, след като всичко свърши.
Докато не набереше номера, те си стояха там. В главата му, в телефона, някъде по света. Докато не разполагаше с нова информация за тях, можеше да си ги представя на разходка по пътеките из местността Нурмарка през октомври. Тримата — той, Ракел и Олег. Малкият тича напред и се опитва да улови падащите листа, надавайки весели възгласи. Хари усеща топлата суха длан на Ракел в ръката си. През смях тя го пита защо се усмихва. Той поклаща глава: чак сега си дава сметка, че се е усмихвал.
По тази причина Хари нито веднъж не докосна онзи телефон. Докато съумяваше да се въздържи да набере онези дванайсет цифри, можеше да си въобразява на воля как някой ден всичко пак ще се върне в старото русло.
Хари натисна последния от осемте клавиша.
Чуха се три сигнала „свободно”, преди да му вдигнат.
— Хари?
Първата изречена сричка съдържаше изненада и радост, втората — пак изненада, но примесена с известно безпокойство. Хари и Олег се чуваха рядко по телефона, и то винаги вечер, никога през работно време. Обикновено поводът за обаждането имаше прозаичен характер. Зад прозаичния повод се криеше искрена загриженост и обич, но всъщност нито Хари, нито Олег обичаха да говорят по телефона. Затова се стараеха да са пределно лаконични. Това не се промени и след като Олег се премести в Лакселв във Финмарк заедно с приятелката си Хелга. Там Олег караше едногодишен стаж преди последната си година в Полицейската академия.