— За какво ли не.
— Приятелски?
Невил се изчерви.
— Разбира се.
— Не е ли имало — продължи любезно Лийч, — да речем, някаква сериозна кавга?
Невил не отговори веднага. Лийч додаде:
— По-добре кажете истината. Ще ви призная откровено, че са чули част от вашия разговор.
Невил каза лаконично:
— Имаше малка препирня. Нищо особено.
— По какъв повод?
Невил с усилие запази самообладание. Усмихна се.
— Откровено казано, тя ме нахока. Това се случва често. Когато не одобряваше нещо, казваше го право в очите. Разбирате ли, тя бе старомодна и не можеше да приеме модерния начин на живот и модерното мислене — например развода. Скарахме се и сигурно съм бил много ядосан, но се разделихме съвсем приятелски. Всеки остана на своето. — Разпалено добави. — Разбира се, че не съм могъл да я ударя по главата само защото съм изпуснал нервите си в един спор, ако имате това предвид!
Лийч погледна Батъл. Старши инспекторът се надвеси тежко над масата:
— Тази сутрин вие признахте, че стикът е ваш. Имате ли някакво обяснение на факта, че върху него са намерени отпечатъци от вашите пръсти?
Невил погледна озадачено. Каза объркано:
— Аз… но, разбира се, че би трябвало да са мои… стикът е мой… често съм го държал в ръка.
— Става дума за това, че ако съдим по вашите отпечатъци, вие последен сте го пипали.
Невил притихна. Лицето му бе силно пребледняло.
— Това не е вярно — промълви най-сетне. — Не може да бъде. Някой го е пипал след мен, някой с ръкавици.
— Не, господин Стрейндж. Никой не го е държал така както имате предвид. Да го вдигне за удар, без да размаже вашите отпечатъци.
Настъпи пауза — много дълга пауза.
— О, господи! — Невил конвулсивно потрепери. Закри очите си с длани. После отдръпна ръцете си. Седеше вцепенен. Двамата полицаи го наблюдаваха.
— Не е вярно — продължи тихо. — Просто не е вярно. Мислите, че съм я убил, но аз не съм. Кълна се, че не съм. Има някаква ужасна грешка.
— Можете ли да предложите някакво обяснение за тези отпечатъци?
— Как бих могъл? Аз просто недоумявам.
— Можете ли да обясните наличието на петна от кръв по ръкавите и маншетите на тъмносиния ви костюм?
— Кръв? — прошепна той, скован от ужас. — Невъзможно!
— Надали сте се порязали…
— Не, не, разбира се.
Настъпи мълчание. Невил Стрейндж се замисли, сбърчи чело. Най-сетне ги погледна с изплашени, ужасени очи.
— Това е невероятно! — възкликна. — Просто невероятно. Нищо не е вярно.
— Фактите са напълно правдоподобни — настоя старши инспектор Батъл.
— Но защо да го правя? Немислимо, невероятно. Познавам Камила откакто се помня.
Лийч се закашля.
— Мисля, че сам ни казахте, господин Стрейндж, че след смъртта на лейди Тресилиън наследявате добра сума.
— И вие смятате, че затова… Но аз не ги искам тези пари. Не ми трябват!
— Така твърдите вие, господин Стрейндж — възрази спокойно Лийч.
Невил скочи.
— Вижте какво. Мога да ви докажа, че не ми трябват пари. Нека позвъня на банкера си, можете сам да говорите с него.
Свързаха ги. Линията бе свободна и съвсем скоро те получиха връзка с Лондон.
— Вие ли сте, Роналдсън? На телефона е Невил Стрейндж. Познавате гласа ми. Бихте ли дали на полицията — тя е при мен в момента — цялата информация за моите дела… да… да, моля.
Лийч пое слушалката. Говореше тихо. Последваха въпроси и отговори.
Най-сетне затвори телефона.
— Е? — попита Невил нетърпеливо.
Лийч отвърна хладно:
— Имате добър кредитен баланс и банката направлява всичките ви инвестиции и докладва, че са вложени изгодно.
— Ето, виждате, че казвам истината.
— Така изглежда… но все пак, господин Стрейндж, може да имате задължения, дългове към някого, който ви шантажира. Все причини да ви трябват пари, за които ние не знаем.
— Но аз нямам! Уверявам ви, че нямам. Няма да откриете нищо подобно.
Старши инспектор Батъл раздвижи тежките си рамене. Заговори с мил, бащински глас:
— Разполагаме с достатъчно доказателства и съм сигурен, че ще се съгласите, господин Стрейндж, че можем да поискаме разрешение да ви арестуваме. Все още не сме го направили. Разбирате ли, изхождаме от презумпцията за невинност.