Продължи надолу по хълма към малкия плаж и няколкото стари рибарски колиби, които бяха модернизирани. Изкатери се отново до края на шосето и излезе на коларския път, който водеше към Старк Хед.
Старк Хед бе мрачен и зловещ. Макуиртър стъпи върху скалата и погледна надолу към водата. Така бе стоял и през онази нощ. Опита се да възвърне чувствата, завладели го тогава — отчаянието, яростта, умората, жаждата да се освободи от всичко. Не успя. Всичко бе забравено. Бе останал само гняв. Бе преживял безкрайни унижения и обиди — първо се заплете в онова дърво, спаси го крайбрежната охрана и накрая в болницата го смъмриха като някакво непослушно дете. Защо не го оставят на мира? Все още предпочиташе хиляди пъти да сложи край на живота си. Но бе загубил необходимия импулс за такава стъпка.
Как страдаше тогава при мисълта за Мона! А сега мислеше съвсем спокойно за нея. Винаги е била глупачка. Всеки, който я поухажва или й подхвърли някой и друг комплимент, можеше да й завърти главата. Беше много красива, наистина много красива, но без капчица ум в главата… Не за такава жена бе мечтал навремето.
Но за съжаление красотата бе празноглава… Тя бе и като неясен, фантастичен образ на жена, понесла се в нощта с разпуснат воал… Като изваян образ на жена на носа на кораб… но не толкова реална… съвсем нереална.
Изведнъж се случи нещо невероятно и крайно драматично. От нощния мрак изплува безплътен силует. Миг преди това го нямаше. Сега той бягаше, устремен към ръба на скалата. Силует, излъчващ красота и отчаяние, тласкан към самоубийство от преследващите го фурии! Страшен в своята безизходност. Той знаеше какво означава това…
Изскочи от сянката и сграбчи жената в мига, когато тя пристъпваше към бездната!
— Не, недейте… — изкрещя той неистово.
Имаше чувството, че е уловил птица. Тя се бореше безмълвно, после неочаквано притихна.
— Не скачайте — каза той решително. — Не си заслужава. За нищо на света. Дори да сте отчаяна и нещастна…
Жената издаде някакъв звук, който напомняше смях.
— Не сте отчаяна? Каква е тогава причината? — попита той изненадан.
Тя произнесе с плътен и топъл глас една-единствена дума:
— Страхът.
— Страхът? — Той бе толкова объркан, че я пусна и отстъпи крачка назад, за да я вижда по-добре.
В този миг осъзна, че тя казваше истината. Страхът бе преследвал стъпките й. Страхът бе превърнал милото й, интелигентно и бледно лице в бяла и бездушна маска. Страх бликаше от големите й очи. Попита недоверчиво:
— От какво се страхувате?
Тя отвърна толкова тихо, че той едва я чу.
— От бесилката…
Да, така беше казала. Той я изгледа изпитателно. Сетне отмести поглед към скалата.
— Затова ли?
— Да. Предпочетох бързата смърт вместо… — Притвори очи и потръпна.
Макуиртър мислено сглоби късчетата. Най-сетне каза:
— Лейди Тресилиън? Старата дама, дето бе убита? — После додаде с лек укор в гласа: — Вие трябва да сте госпожа Стрейндж, първата госпожа Стрейндж.
Тя кимна, но продължаваше да трепери.
Макуиртър говореше бавно и внимателно, като се опитваше да си спомни всичко, което бе чул. Слуховете се смесваха с фактите.
— Арестували са съпруга ви? Намерили са доста улики срещу него, но по-късно са разбрали, че уликите са били оставени нарочно от някого…
Замълча. Тя не трепереше вече. Стоеше и го гледаше като послушно дете. Той си помисли, че в поведението й наистина се долавя някакво покорство. Продължи:
— Разбирам… Да, разбирам какво е станало. Той ви е напуснал заради друга жена, нали? А вие сте го обичали… Затова… — Замълча. После добави: — Разбирам. И моята съпруга ме напусна заради друг…
— Неееее… не е… така — изрева диво тя, разперила ръце.
Той я прекъсна. Говореше решително и рязко:
— Сега се приберете у дома. Няма от какво да се страхувате. Чувате ли? Аз ще се погрижа да не ви обесят.
14.
Мери Олдин лежеше на дивана в дневната. Главата й се пръскаше от болки и цялото тяло я болеше.
Дознанието се бе състояло предния ден и след формалната идентификация делото бе насрочено за следващата седмица.